Винс Флин - Денят на Апокалипсиса

В края на коридора друг мъж влезе от една стая в друга. Кориган изстреля няколко куршума и продължи напред. Не знаеше дали е уцелил или не. Сигурен, че е прикриван откъм тила, той се затича по коридора и насочи цевта към вратата на стаята, в която беше влязъл непознатият. Когато погледна през окуляра на очилата за нощно виждане, Кориган с изненада установи, че мъжът стои само на метър и половина и с гръб към него. Беше вдигнал оръжието си за стрелба. Без да се колебае, старши сержантът изпрати куршум в тила на мъжа и го уби моментално.

Кориган провери стаята с насочен автомат и се прицели в стареца в ъгъла. Изображението в окуляра на очилата беше зърнесто и неясно, но той веднага разбра, че са пипнали един от хората, с които искаха да си поговорят.

Старецът внезапно скочи от леглото и нададе неистов вик.

Кориган за малко не стреля по него, но в последната секунда отстъпи настрани и удари с приклада нападателя по челото. След малко в стаята влезе още един командос.

Кориган се обърна към подчинения си:

— Сложи му белезници.

— Ами другият? — попита боецът и посочи мъжа, проснат по лице на пода.

— Мъртъв е. Вземи му оръжието и заеми позиция до прозореца.

Докато Кориган се насочваше към вратата, той натисна бутона на радиостанцията и поиска бърз доклад за текущата ситуация. Двата екипа отвън докладваха, че периметърът е обезопасен, а екипът в сградата съобщи, че е взел двама пленници освен този, който Кориган бе изпратил в несвяст.

Старши сержантът вече бе забелязал, че липсва продължителна стрелба, но това положение нямаше да продължи дълго. Така или иначе, хората му знаеха какво да правят. Лесната част беше свършила. Сега беше време да се окопаят и да чакат пристигането на кавалерията.

— Помнете какво каза генералът — изрече Кориган в микрофона си. — Всеки, който се мотае по улиците в три часа през нощта, най-вероятно търси нас. Употребете сила по ваше усмотрение и не се стеснявайте.

Черната лимузина спря на завоя и един мъж с кестенява коса, подстригана на канадска ливада, излезе от нея. Без значение дали беше понеделник вечер или петък вечер, ресторантът „Смит и Воленски“ на 19-та улица беше винаги претъпкан, но не само с клиенти. Тук големите клечки от столицата идваха да хапнат пържоли и да пийнат твърд алкохол или вино. В град, пълен с влиятелни хора, много от които милионери, настоящи и бъдещи, Пат Холмс оглавяваше лигата. Беше направил състоянието си като брокер в отдела за ценни книжа на „Мерил Линч“ през деветдесетте. Стойността на неговите активи се оценяваше грубо на един милиард долара.

Холмс плащаше на малка армия счетоводители и адвокати, за да държи в тайна финансовата картина на имането си от властите и медиите. Всъщност, реалната стойност на неговите активи надвишаваше два милиарда долара, голяма част от които бяха вложени в имоти на четири от седемте континента. Държеше парите си и в крупни дялове в банки и застрахователни компании. Жизненото кредо на Холмс беше, че информацията е власт. Затова правеше възможното и невъзможното, за да прикрива истинското величие на своето богатство.

Когато влезе, в ресторанта бе доста оживено. Холмс беше висок почти метър и деветдесет и пет и в сравнително добра кондиция, предвид колко много обичаше да си хапва и пийва. Беше прехвърлил петдесетте, отличаваше се с двойна брадичка и шкембе, прикривано от ушитите по поръчка ризи и костюми.

Подмазването започна почти веднага. Появиха се главният мениджър, главният готвач, метр д’отелът и пищната руса уредничка на ресторанта, която беше любимка на Холмс. За Холмс не беше необичайно да хвърли пет или десет хиляди долара за една вечер. Той обичаше вино и държеше да е от най-скъпото.

— Патрик — обърна се към него главният мениджър на ресторанта, — благодаря, че ни удостои с присъствието си.

— Удоволствието е мое, Дейвид. — Холмс имаше таланта да помни имената на хората. Той поздрави останалите двама мъже, сърдечно прегърна уредничката и я целуна по бузата.

— Само двама ли ще сте тази вечер? — попита мениджърът.

— Да, всъщност в момента идва дамата, с която ще вечерям.

Пеги Стийли се приближи до бара, обула черен панталон и обувки на висок ток. Беше облечена в сапфирена блуза, в едната си ръка държеше чаша с шардоне, а в другата — дамската си чанта. Русата й коса беше завързана на опашка и така подчертаваше високите й скули и морско сини очи. Всеки мъж в заведението буквално се закова на място и я зяпна.