Артър Кларк - Спусъкът

Хортън се съмняваше, че само една нощ в света на лукса ще разпали ентусиазма му да се върне в Пристройката.

— Съгласен съм — с „Нортуинд“, не с бонбоните.

Броуиър избърса устата си със салфетка и извади комуникатора си от вътрешния си джоб.

— Ще се опитам да го уредя.

Ала нищо не успя да излекува меланхолията на Хортън — нито великолепната гледка на ярко осветените столични паметници, която се разкриваше от хотелския прозорец, нито горещият продължителен душ, нито поръчаният в полунощ коктейл от скариди за двама, нито дългият бял хотелски халат, нито петстотинте канала с музика, театър и кино по холостената.

След като не му се приспа дори от усиленото плуване в хотелския басейн, Хортън разбра, че просто удължава деня, за да отложи утрото. В същия миг на просветление той осъзна какво трябва да промени. Ето защо в един без пет излезе по халат в коридора и почука на съседната врата.

— Ще ти отнема само минута — обеща Джефри, когато Броуиър най-после отвори и сънливо го погледна.

Директорът намусено изсумтя и се отдръпна, за да го пусне в стаята.

— Би трябвало да спиш от два часа. Аз поне спях. Не можеше ли да почакаш до сутринта?

— Наистина трябва да реша проблема още сега, Карл — ако не го направя, не знам дали утре сутрин изобщо ще съм тук. При това положение не съм сигурен дали ще мога да се насиля да се кача на самолета с теб.

Вратата зад него се затвори и остана да свети само нощната лампа.

— Добре — отвърна възрастният мъж. — Какво искаш?

— Промяна. Изобщо не ми е забавно да си блъскам главата в стената. Не знам каква е причината и вече не ми е интересно да я търся. Въпросът е, че тъпча на едно място. Не, нещо повече — отношението ми към всичко това стана отрицателно.

— Да напуснеш ли искаш?

Хортън се изкушаваше, но се овладя.

— Чудя се дали ще се съгласиш да си сменим проблемите.

От гърлото на Броуиър се разнесе сардоничен смях.

— Защо мислиш, че аз ще имам по-голям успех? Вече ми е много по-трудно да се съсредоточавам, отколкото когато бях на твоя възраст. Зрелостта не дава нищо на физика, Джефри — нищо, което да компенсира износването на инструмента.

— А ти защо мислиш, че ще ти повярвам, че не те е интересувало, че през цялото време не си мислил за това? — отвърна Хортън. — Можеш да престанеш да зачиташ териториалните граници. Аз току-що ги вдигнах. Ти ми даде всички възможности да се справя сам. Е, не успях. И те моля за помощ — точно както ти ми каза. Трябваше да го направя още преди месеци.

— Смяташ ли, че щях да мълча, ако в ума ми се беше прокраднала някоя сериозна идея? Наистина, Джефри, мнението ти за мен е прекалено великодушно. И ужасно се подценяваш.

— Не съм убеден. Даже да не можеш сам да решиш проблема, можеш да събереш хората, които ще го направят. Познаваш всички в тази област и те те познават. Никой няма да ти откаже, всеки ще се довери на думата ти…

— Е, има неколцина — кисело се усмихна Броуиър. — Дори повече.

— Не толкова много, колкото ще постъпят като мен и ще се нахвърлят на възможността да работят с теб. Знам, че си очаквал от мен повече…

Броуиър въздъхна.

— Фактът, че говориш така, доказва, че имаш нужда от промяна. Прекаленото напъване е грешка, която може да подкопае почвата под краката ти почти във всички области. Добре тогава, приемам предложението ти.

— Благодаря. — Облекчението, което изпита, беше по-голямо, отколкото очакваше.

— Не защото очаквам проблемът да отстъпи пред моя по-велик мозък — бързо прибави Броуиър и го потупа по рамото, — а защото наистина ме интересува и защото сме приятели. И си прав за още нещо. Разделят ни цели две поколения и аз мога да се обърна и към връстниците си, и към по-младите физици по-лесно от теб. Затова ще го направя и ще видим какво ще постигнем. — Той сви рамене. — Може просто още да не му е дошло времето.

След този разговор сънят дойде бързо.

Дискусиите, по време на които бе създаден Правилникът за базиране и използване, бяха едни от най-оживените и приятни заседания на екипа на проект „Генерал“. Ала когато трябваше да бъдат определени приоритетите в списъка от над четиринадесет хиляди кандидати, след първите сто места единодушието се оказа невъзможно. Накрая думата имаше генерал Степак след консултации с президента и командващите на видовете въоръжени сили.

Охранявани от своите Т-групи и придружавани от обслужващия персонал, известен брой Спусъци заминаха за военновъздушните сили — за инсталиране в разузнавателните „Глобъл Хоук“, летящите радарни станции Е-8D „Джойнт Старс“ и танкерите КС-10В „Екстендър“, невъоръжени самолети, решаващи във военната концепция на двадесет и първи век. Флотът възнамеряваше да оборудва четири бойни подводници клас „Стърджън“ за прехващане на торпеда като охрана на самолетоносачите си и връщаше в употреба патрулните катери „Пегас“ и като боен съд, и като защита срещу ракети.