Артър Кларк - Спусъкът

— Нямам намерение да търся патентна защита в чужбина — отвърна Хортън.

— Дори ако американският ви патент бъде направен явен ли?

Напълно озадачен, Уейн скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава какъв е смисълът от молбата ви? Щом технологията е секретна, вие не можете да използвате патента — единственият ви клиент ще е Пентагонът. Само от гордост ли го правите? Или става въпрос за пари — да не би да искате възнаграждение от „Терабайт“?

Преди да отговори, Хортън погледна към директора.

— Доктор Уейн, струва ми се, че мотивите ми нямат връзка с молбата и този разговор.

— Прав сте. Нямат. Но си помислих, че може би ще ми изложите някаква мотивация да разтълкувам служебния правилник също толкова творчески, колкото и вие сте написали техническото си обяснение. — Инспекторът въздъхна. — Носите ли уверение от генерал Ванигън?

Хортън извади магнитно заключен плик, подаде му го и го предупреди:

— Документът се самоунищожава след прочитане.

Уейн кимна, отвори плика и прочете писмото. То вече започваше да се разпада, когато инспекторът отново въздъхна и остави плика на бюрото. След по-малко от минута листът се превърна във фин бял прах.

— Съжалявам за мръсотията — тактично наруши мълчанието Хортън.

Уейн махна с ръка.

— Обстоятелствата наистина са… особени, както казахте, доктор Броуиър. Секретна техника… недоизяснена теоретична основа… патент, който няма да бъде Направен явен, освен и докато Пентагонът не разреши. Всъщност искате да докажете само правото си на собственост върху откритието. — Инспекторът забарабани с пръсти по бюрото. — На основата на, хм, представената ми допълнителна документация мога да одобря временен, хм, временен и условен патент.

— И условието е?…

— Ще трябва да представите ново техническо изложение с теоретичните принципи на устройството. Ако не го направите преди да бъдат вдигнати ограниченията и патентът да стане публичен, той губи валидността си. — Уейн се облегна и сложи ръце в скута си. — Това е най-доброто ми предложение, господа. Съветвам ви да го приемете.

Докато го слушаше, Хортън усети, че бремето на очакванията му натежава повече от всякога. Ала Броуиър се изправи и с весела усмивка протегна ръка.

— Чудесно. Благодаря ви, доктор Уейн. Това е достатъчно — да, това е напълно достатъчно.

Броуиър бе предвидил повече време, отколкото им трябваше за връщане — достатъчно, гордо каза на Хортън той, за да си позволят ранна, но спокойна вечеря в ресторант „Мамаранд“.

След седем месеца всяко хранене извън Пристройката, дори припреният им обяд на денвърското летище, беше истинско удоволствие. Ала „Мамаранд“ бе ненадмината наслада, четиризвездна столична забележителност, посещавана вече близо две десетилетия от вашингтонските знаменитости.

Хортън се отказа от предпазливостта и си поръча един от специалитетите трепачи — двойно филе, увито в бекон.

— Ако мислех, че утре ще е наполовина толкова вкусно, щях да си поръчам още една порция — каза той на директора.

По стените на „Мамаранд“ имаше карикатури на известни посетители с техни автографи. Малцината туристи, имали щастието да намерят маса — винаги преди седем — неизбежно се издаваха, като зяпаха или се кикотеха. Редовните гости обръщаха внимание само на временно изложените картини.

— Има ли те някъде тук? — попита Хортън. Вече пиеше трета чаша каберне и се забавляваше, като се опитваше да познае лицата, без да чете автографите.

— Мен ли? — засмя се Броуиър. — Джефри, в реалния свят типичният Нобелов лауреат е новина с процес на полуразпад от дванайсет часа. Аз не съм прочут. В най-добрия случай съм отговор Б на въпрос сто и деветдесети от някой тест по културна грамотност.

Сякаш обаче за да опровергаят думите му, при тяхната маса на пет-шест пъти се отбиваха хора, които поздравяваха Броуиър по име.

Хортън не познаваше нито един от тях и след ритуалните представяния установи, че не е и чувал за нито един от тях. Ала след като накара Броуиър да му обясни кои са, още по-отчетливо почувства колко изолиран живот води. Киселото му недоволство се усилваше с всеки следващ весел поздрав. Джефри се умълча и Броуиър реши, че се е уморил.

— Знаеш ли, мислех си, че всъщност не е задължително да се връщаме още тази вечер — предложи той. — Можем да си вземем стаи в „Нортуинд“ и да прехвърлим билетите си за утре сутрин. Ще ни е от полза да се поглезим малко — воден масаж, дебели хавлии, двойно легло. — Директорът се подсмихна. — Когато се приберем, ще наема някой да оставя шоколадови бонбони на всички възглавници.