Артър Кларк - Спусъкът

Тримесечната тренировъчна програма използва някои от традиционните умения на спецчастите и ги доразви. Физическата подготовка и ръкопашният бой бяха част от ежедневните упражнения, но най-вече за нарушаване на монотонността и поддържане на тонуса.

Към списъка с оръжията бяха добавени сгъваеми арбалети и въздушни карабини с къса цев, които можеха да изстрелват стрелички или газови ампули. Междувременно личният състав продължаваше да изпитва други средства, например „залепващ пистолет“ с цианосиликат, който се оказа поразително ефикасен — ала човек прекалено бързо свикваше да разчита на него.

Някои от „пакетите“ — както бяха наричани във всички документи Спусъците — щяха да са мобилни и всички трябваше да се охраняват още от фабриката. Затова командването построи на запад от Нешвил тридесеткилометрова магистрала, където войниците провеждаха учебни операции за борба с терористи и се упражняваха в скоростно шофиране. „Пътната работа“ доведе до повече отпаднали, отколкото всички други елементи на обучението.

Повече от двадесет постройки във Форт Сил — от погреби до четириетажната офис сграда — бяха превърнати в учебни зони за използване на Спусък и всяка група редовно охраняваше някоя от тях. Не им се съобщаваше, че ги наблюдават със скрити камери, нито ги предупреждаваха за групата, определена да извършва учебни нападения срещу тях — роля, която бързо и малко загадъчно получи прозвището „Испанската инквизиция“.

Чак след третия месец, когато повечето от отпадналите вече си бяха заминали, бойците от 641-ва тактическа бригада видяха макет на Спусък Модел I. И тогава им обясниха втората задача на Т-групите — да унищожат своя Спусък, ако не са в състояние да го защитят. Запознаха ги със специалните експлозиви — по един за контролния пулт и излъчвателя, — които бяха създадени специално за тази цел.

Накрая тренираха с детонатори в ръце и уста, така че да са в състояние да се бият колкото може по-дълго и в същото време да са сигурни, че смъртта няма да им попречи да изпълнят най-важната си задача. Когато в деня на завършването си получиха новите си отличия, всеки войник от 641-ва тактическа бригада разбираше какво е заложено по съвсем личен начин.

Карл Броуиър надникна в кабинета на Джефри Хортън. Заместник-директорът седеше с гръб към вратата, прегърбен над електронна чертожна дъска.

Броуиър така и не бе могъл да свикне с електронната дъска, която по ирония на съдбата беше произведена от „Алеф Инструмънтс Дивижън“, част от малката империя на Арън Голдстийн. Предпочиташе малкия електронен бележник, който носеше навсякъде със себе си, и огромните черни дъски, които бе настоял да монтират във всички заседателни зали на „Терабайт“. Чертожната дъска обаче имаше две преимущества, които привличаха по-младите учени — можеше сама да записва и сама да трие.

Ала на дъската на Хортън нямаше много за записване или триене. Броуиър се прокашля и попита:

— Имаш ли малко време?

Хортън хвърли поглед през рамо, после се изправи и се обърна.

— Естествено.

— Добре. Иди си събери багажа.

— Моля?

— Трябва да заминем за Вашингтон.

Перспективата да избяга от Пристройката накара Хортън да грейне.

— Най-после ще се запозная с Дядо Коледа, а?

— Не, ще се запознаеш с патентния адвокат на компанията. Първата ни молба е отхвърлена от Патентното бюро.

— На какво основание?

Броуиър се подсмихна.

— Същото, което използват, за да отхвърлят патенти за вечни двигатели. „Не отговаря на стандартите за полезност на базата на функционалност. Не подлежи на патент поради недостатъчно научна обосновка.“

— Не вярват, че ще работи?

— Точно така. Искат да им дадем работещ модел.

— А ние не можем — нали?

— Ще подадем молба за преразглеждане, но първо двамата с теб ще поговорим с инспектора от Бюрото, който се занимава с нашия случай.

— Не може ли просто да се обадим?

— Патентното бюро не поддържа секретни телефонни и телеграфни връзки. Имаш ли зимно палто?

— Прибрано е някъде. Защо?

— Намери го. Във Вашингтон има двайсет и пет сантиметра сняг.

— Страхотно. С нетърпение го очаквам.

Броуиър се запъти към вратата и скептично изсумтя:

— Ще те чакам в три следобед на хеликоптерната площадка — с палто.

— Ами данните?

— Не. Вече сме им пратили цяла планина бумаги. Проблемът е да ги накараме да разберат какво четат.

— Вече имаме ли право да пътуваме заедно?