Артър Кларк - Спусъкът

— Това, че не сме във война, не значи, че нямаме врагове — невъзмутимо отвърна Нолби. — Това, че чужди войници не пресичат нашите граници и край бреговете ни няма бойни кораби, не значи, че нашите врагове не ни застрашават. Старите съветски ядрени ракети са най-малко в двайсет страни и заплахата е изключително голяма. Спомнете си Срвестибад. — Това бе първият град след Нагасаки, изчезнал под гъбовиден облак. — Не бива да го допуснем във Флорида, Тексас или Калифорния.

— Спомням си Оклахома Сити — каза Уилман. — Оръжието, което е най-опасно за нас, е американско. Фанатиците, които са най-опасни за нас, също са американци.

— Не е така — поклати глава Бреланд. — Но тази заплаха е реална…

— Не е само заплаха — прекъсна го Уилман. — Ние просто ставаме безчувствени към кръвопролитието, когато жертвите са една-две. Ако застрелят десет души в ресторант или поща, новината ще остарее за един следобед. Ако вдигнат във въздуха железопътен мост и убият петдесет души, новината ще остане по екраните цяла седмица. Но не забелязваме единайсетте хиляди жертви на огнестрелно оръжие годишно, докато не загине наш роднина, приятел, детето ни…

— Ако губехме единайсет хиляди млади мъже годишно в оризищата, джунглите или пясъчните дюни, вие нямаше да ги отминавате с лека ръка — каза Голдстийн. — Но когато се случва на празен паркинг, в спалнята или бара…

— Не ги отминавам с лека ръка — рече Бреланд. — Макар че може би донякъде сте прав — ние наистина сме безчувствени към кръвопролитието или поне не му обръщаме внимание. Но ми се ще да можех да ви кажа — по дяволите, ще ми се да можех да го кажа пред Си Ен Ен — колко много са направили за тази страна през последните години нашите разузнавателни служби, колко болка са ни спестили, като са задържали тези оръжия далеч от границите ни. Има ужасно много саможертви, ужасно много герои, за които не е чувал никой.

— Спусъкът може да облекчи работата на ЦРУ — каза Уилман. — Но не бива да го използваме само за да защитаваме себе си. Всеки ден безброй невинни хора умират в Панама, Корея, Ангола и Босна заради войни, свършили преди половин век — сто милиона мини очакват отгоре им да стъпи някое дете. По света има места, които от сто години не помнят нито един мирен ден, защото пушките и бомбите заглушават всички други форми на диалог.

Бреланд кисело се усмихна.

— Вие сте емоционален и убедителен човек, сенаторе. Направо да си помислиш, че вече сте го правили.

— Спортно преимущество — спокойно отвърна Уилман. — Няма за какво да се извинявам.

— Няма, разбира се. — Президентът погледна Нолби, после впери очи в Броуиър. — Искате да започна надпревара в разоръжаването, така ли?

— Да — отвърна ученият. — Точно така.

— Простете ми, господин президент, но това е най-опасният вид глупост — каза Нолби. — Не можем да променим човешката природа. Не можем да премахнем сблъсъците. Причината не е в оръжията, а в нас. В нашата алчност, жажда, гняв. Войната е открита много преди барута, а убийството — много преди войната. Унищожете огнестрелното оръжие и хората ще използват ножове и тояги. Унищожете бомбите и те ще използват отрова и огън. Това не премахва импулса, който води до убийство.

— Съжалявам ви — каза Голдстийн, макар че изражението му говореше по-скоро за презрение. — Вие по свой собствен избор живеете в мрачен и безнадежден свят и използвате песимизма си като оправдание за бездействие. — Той предизвикателно погледна президента. — Но даже господин Нолби да е прав и нашият вид да е обречен да създава убийци и войнолюбци, най-малкото, което можем да направим, е максимално да ги затрудним.

На предизвикателството отговори Уилман — и думите му накараха Голдстийн и Броуиър да зяпнат смаяно.

— Господин Нолби е прав. Не е честно да се преструваме — каза сенаторът. — Без война нямаше да имаме история. Без убийство нямаше да имаме литература. Ние наистина сме порочни и порокът е неспособност за съчувствие. Ние не можем да придаваме на чуждото страдание същата тежест като на собственото си малко неудобство. Ние спираме чуждата болка преди да стигне до нашите нервни окончания, за да не бъдем принудени да направим нещо и да я облекчим. Но в същото време господин Нолби греши. Той не отчита значението на знанието, възможността за просветление. Господин президент, сега не мога да се насиля да направя за вас онова, което с готовност направих за един друг президент преди половин живот и на хиляди километри оттук. Всички трябва да се учим от собствения си опит. Имате ли деца, господин Нолби?