Артър Кларк - Спусъкът

Обикновено Марк Бреланд не се затрудняваше да взима решения. Нерешителността беше фатален недостатък в състезателните спортове и решителната самоувереност, която бе проявявал на терена, му бе вродена.

Естествено неговите решения невинаги бяха верни. Ала Бреланд предпочиташе да сгреши от бързане, отколкото мъчително да се колебае. Скоро след пристигането му във Вашингтон неговите служители и медиите бяха забелязали странната му способност бързо да вижда възможностите, да преценява вероятните последствия и да взима решения, които не противоречат на принципите му. Привържениците на Бреланд наричаха това му качество „проницателност“, а противниците му — „импулсивност“.

Но решението, което му предстоеше да вземе сега, караше зъбните колела на анализа му да блокират.

Възможностите бяха съвсем ясни. Правителството можеше да вземе нещата в свои ръце и да създаде Спусък за собствените си цели, да се отдръпне и да позволи на Броуиър и Голдстийн да го изнесат на пазара или да спусне черната завеса и да скрие тайната в подземията на Юка Флатс.

Ала вероятните последици от тези решения бяха ужасяващо сложни — все едно да се опитваш да предвиждаш петдесет хода напред в шахматна игра, в която всяка страна има по петстотин фигури. Когато Голдстийн и Броуиър си тръгнаха, Бреланд се чувстваше унизен от положението и неподготвен да поеме отговорността.

Отдавна не бе изпитвал такова чувство. Като шестнадесетгодишен гимназист го бяха включили в отбора за щатското първенство по бейзбол, защото двама от питчърите бяха пострадали в автомобилна катастрофа. Не беше очаквал да играе, не бе проучил противниците си, не беше психически и физически готов и естествено, бяха загубили.

В самотата на пустата съблекалня Бреланд с насълзени очи се бе заклел никога повече да не го хванат неподготвен и винаги да показва най-доброто от себе си. Дотогава беше експлоатирал единствено физическата си дарба — никога не бе работил повече, отколкото му позволяваше неговата представа за „забавление“. Отсега нататък щеше да внимава винаги да е готов за следващия етап, следващата възможност, следващото предизвикателство.

Онази есен и зима Бреланд работи упорито и влезе в първия юношески отбор на щата, но прие щатска стипендия, вместо договор за един милион долара. Игра четири години и получи магистърска степен, договор за няколко милиона долара и прякор — „Вятъра“, защото правеше всичко да изглежда съвсем лесно.

Прякорът изобщо не му харесваше, струваше му се, че публиката не вижда усилията, които полага. Повече подхождаше на момчето, което бе някога, отколкото на младежа, в който се беше превърнал. Но нищо не се промени, когато играта стана политика, а игрището — Вашингтон. В деня, в който започна да тича, Бреланд беше готов за победа. Даже най-суровите му критици му отдаваха дължимото за неуморната работа.

Ала в момента той бе своят най-строг съдник и реагира на този проблем, за чието решаване сякаш не притежаваше достатъчно способности, само с още по-усилена работа.

Президентът прекара следобеда в ровене из Библиотеката на Конгреса, като използваше широковълновия терминал в личния си кабинет. Водещите теми бяха криминология и военна история, макар че вниманието му привличаха също индустриалната химия и проектът „Манхатън“. Привечер той вече имаше списък с въпроси, които искаше да постави на различни специалисти, така че вдигна слушалката и парадът пред портала на Белгия дом започна.

Когато можеше, разпитваше гостите си, без да им разкрива съществуването на Спусъка. Това му спести значително време от тази вечер, в която повечето от повиканите от него хора прекараха най-малко час в нетърпеливо чакане в преддверието, зачудени защо са ги изстреляли тук толкова спешно.

Когато въпросите не можеха да се поставят по друг начин, Бреланд говореше общо за разоръжаването, без да конкретизира средствата, или нахвърляше някои насоки на бъдещето развитие на военната техника. И сподели за откритието само с последните си двама посетители.

Разговорът му с директора на ФБР Едгар Милс започна точно преди полунощ и вече минаваше един, когато президентът най-после постави първия от двата въпроса на навъсения бивш оперативен работник.

— Господин директор, ако тази техника стигне до обикновените хора, какво ще е отражението й върху престъпността?

— На цената на нов мерцедес или на евтин костюм?

— Няма да се изненадам, ако през следващите няколко години се премине и през двете крайности.