Артър Кларк - Спусъкът

— Мисля, че преди да местим портативния излъчвател, трябва да го изпробваме с минимална енергия за седемдесет и два часа. И да го поразклатим.

— Защо?

— За да се уверим, че можем да разчитаме на него по време на пътуването.

— Все още ли смяташ, че ФБР ще ни преследва?

Той сви рамене.

— Знам ли? Спокойно можем да използваме собственото си творение и тук, и когато тръгнем. Предпочитам да го имам и да не се налага да го използвам, отколкото да ми трябва и да го нямам.

— Сигурен ли си, че просто не се опитваш да отложиш заминаването?

— Абсолютно — решително заяви Грийн. — Обаче не твърдя, че ако можех, нямаше да го направя.

Тя кимна разбиращо.

— Ще кажа на шефа, че портативният излъчвател ще е готов до десет дни. Той няма да се усъмни. Знае, че тук сме само двамата и че правим всичко по силите си.

— Не искам да лъжеш заради мен…

— Няма — отвърна Лий. — Просто ще кажа, че още не сме готови. — Тя се огледа и въздъхна. От лабораторията липсваха не само личните вещи, но и всички следи от онова, което бяха вършили тук. — Това беше работата на цял един живот. И вече свърши. Знам го. Но още не съм готова да си тръгна.

И тримата мъже, които неспокойно чакаха в преддверието на Овалния кабинет, бяха чести гости в Белия дом, но никой от тях не бе свикнал да се отнасят към него като към просяк, почукал на задния вход.

Преди кампанията му за разоръжаване да го направи политически „прокажен“, всички бяха смятали Гроувър Уилман за една от изгряващите звезди на републиканската партия. Навлязъл късно в политиката, той предлагаше зрели възгледи, необременени от дълго политическо родословие. Освен заседанията в сената и медийните изяви, той бе отбелязал повече от шестдесет посещения на Пенсилвания Авеню 1600, повечето по време на първия мандат на президента Евънс.

Тъй като властта винаги и навсякъде ухажва богатството и то неизменно й отвръща със същото, Арън Голдстийн също добре познаваше Белия дом. Бяха го канили на приеми и официални вечери четирима последователни президента, включително Евънс. Чрез сръчно и деликатно балансиране той беше успял да съхрани добродетелите си и в същото време да не изгуби техния интерес. Голдстийн нито бе молил за услуги, нито ги беше купувал и по този начин си бе спечелил репутацията на честен човек, която го правеше по-желан в тези кръгове, отколкото всеки друг богаташ.

За разлика от него, Карл Броуиър беше влизал в Белия дом само два пъти, но винаги като специален гост. Първия път го бяха поканили заедно с другите носители на Нобелови награди по време на предизборната кампания на президента Енглър. Президентът се бе опитал задочно да си присвои заслугата за научните успехи на Америка, ала само няколко минути по-късно Бартълсман, лауреатът на наградата за медицина, беше отбелязал от същия подиум на Южната морава, че Енглър е отрязал федералния научен бюджет наполовина и е съкратил програмата, в която специализирал самият Бартълсман.

Вторият път, когато Броуиър бе получил националния медал за наука от президента Евънс, беше минал по-тихо, но много по-достойно.

Ала всичко това се бе случило преди в Овалния кабинет да се нанесе Марк Бреланд.

Първият след Кенеди, избран на този пост направо от Сената, и първият „народен президент“ след Теди Рузвелт, Бреланд за добро или лошо беше нарушил всички правила на Вашингтон. Нито Евънс, нито Енглър щяха да държат хора като Уилман, Голдстийн и Броуиър да чакат близо два часа за предварително уговорена среща. Но това беше Белият дом на Марк Бреланд, където нищо не бе като едно време.

Обаянието на Бреланд често се оприличаваше с това на Кенеди, ала приликите свършваха дотук. Той идваше от Сената, но имаше скромен произход и парите му бяха „нови“, спечелени от самия него — повече от десет години Бреланд беше играл във „Филаделфия Филис“. С хипнотична усмивка, старомодна професионална етика и мощен удар той бе спечелил на отбора си три шампионата и бе получил две награди „Сай Янг“ за най-добър бейзболист.