Артър Кларк - Спусъкът

— Можеш да го направиш сега — тъкмо ще се поупражняваш в нощен лов на момичета.

— Много си любезна — отвърна той и потупа кушетката, на която седеше. — Май че е по-добре да я преместим, за да мога любезно да те оставя сама.

— А може би ще е по-добре просто да я оставим на мястото й.

Грийн въпросително наклони глава и зачака обяснението й.

— Не ми е чак толкова лесно да спя тук — привидно засрамена от това признание, рече Лий. — Днес се замислих за това — и предпочитам да си тук, за да знам какво правиш, отколкото да си някъде навън посред нощ. Ако нямаш нищо против, разбира се.

Той сви рамене.

— Нямам, естествено. Освен ако не спиш на светната лампа, нямаш някаква неестествена връзка с котарака си или нещо от тоя род.

— Не — засмя се Лий. — Разбира се, може да променя решението си, когато установя какви странни шумове издаваш посред нощ.

— Много съм послушен, никога не хъркам и съм научил паяците си да не лаят.

— Мъж мечта — каза тя. — Ами да опитаме тогава.

Последваха няколко неловки минути, докато се готвеха за лягане. Лий се сепна, когато Гордън, привидно без да обръща внимание на присъствието й, събу белите си боксерки и се пъхна в разкопчания си спален чувал. След няколко минути, когато тя се върна от банята, Гордън установи, че проявява необяснимо любопитство към дългата до коленете й нощница.

Мракът изпълни и двамата с облекчение, ала и двамата продължиха да усещат присъствието на другия. Тишината някак си им се струваше многозначителна, като че ли с нетърпение очакваше да я нарушат, сякаш осъзнаваше нещо повече от тях. Грийн се бореше с изкушението да прочете още нещо в подтекста на колебливата покана на Лий.

„Винаги съм си казвал, че причината е просто съвместната ни работа, че това само ще усложни нещата. Но тук става въпрос за нещо повече от краткотрайна връзка и не знам дали съм способен на това.“

Кабинетът нямаше прозорци и Гордън едва различаваше очертанията на Лий на фона на отсрещната стена. Но я чуваше да се върти, да си намества възглавницата, да въздиша. „За какво си мислиш? Очакваше ли нещо друго? Разочарована ли си, или си облекчена?“

Той въздъхна и веднага му се прииска да не го е правил, защото въздишката му сякаш прозвуча прекалено високо и многозначително в тъмнината, нещо като покана. И тъй като бе положил началото и се боеше, че тя ще се възползва от това, а знаеше, че има въпроси, които не е в състояние да отклони, просто нямаше как да не наруши тишината.

— Лий?

— Мммм?

— Искам да те питам нещо…

— Да?

— Наистина ли смяташ бебетата за сладки?

— Защо питаш?

— Просто ме интересуват разликите между мъжете и жените. Нали знаеш, нямам сестри. Само двама по-големи братя. Шон не иска деца. А малката щерка на Брандън постоянно реве и доколкото мога да кажа, той вече не вижда в нея нищо сладко.

— И каква полза ще имаш от отговора ми?

— Само се чудех дали тая работа с бебетата е универсална, дали стереотипът не е малко колосан. Дали всички жени искат деца, даже жените, които не са омъжени и имат успешна кариера.

— Аха, разбирам. Това е от ония разговори като между нови съквартиранти.

— Точно така.

Отговорът й се забави малко.

— Ти май вече вярваш в стереотипа, иначе нямаше да зададеш този въпрос.

— Убеден съм, че жените и мъжете са създадени по различен тертип, ако искаш да кажеш това.

— Например?

— Никога не съм виждал мъже, скупчени около бебешка количка. Брандън нарича Моли своето „бебе магнит“. Затова няма нищо против да я води на разходка.

— Брат ти сигурно е голям чаровник.

— Е, той е само на двайсет и шест. Още няколко години няма да му дойде умът.

— Това какво ти говори? — засмя се Лий.

— За опасност.

Тя пак се засмя.

— Разкажи ми за майка си. Щом нямаш сестри…

— Според мен майчинството беше истинското й призвание и тя го знаеше. Остана вкъщи, докато и най-малкият не влезе в гимназията. По едно време дори изпитвах угризения. И тя ми каза, че не й пречим да прави нещо, което иска, защото на света нямало нещо, което да иска повече. И ми се струва, че това не бяха само думи.

— Това ми помага да разбера контекста на въпроса ти — рече Лий. — Но какъв отговор всъщност искаш? Общ или конкретен? Социобиологически или психологически?

— Ти решаваш.

— Адски си старомоден. — Тя се прозя. — Предполагам, че деветдесет процента от жените искат деца и повечето от тях дори не знаят защо. Но има и още десет процента. Имах две приятелки, които заобикаляха бебетата отдалече.