Артър Кларк - Спусъкът

— Значи с копие в ръка ще ни отведе към славата, така ли?

— Нещо такова.

Това беше ли част от плановете ти?

— Той е борец — отвърна Голдстийн и погледна след сенатора. — Имаме нужда от силата му. — Избърса потта от челото си с опакото на дланта си. — Освен това имам нужда от нещо за пиене. Да вървим.

Двамата мълчаливо тръгнаха между редовете надгробни плочи, после завиха по алеята. След десет минути под знойното слънце стигнаха до колата, небрежно паркирана близо до Арлингтън Хауз.

На път за Уест Гейт вниманието на Голдстийн бе привлечено от един знак за Рузвелт Драйв.

— Някой знае ли дали Айнщайн е щял да постъпи по същия начин, ако Хитлер вече не е бил окупирал Полша? — попита той.

— Да — притиснал шепа лед до шията си, отвърна Броуиър. — Всъщност той написал писмото си до Рузвелт за бомбата един месец преди това. На пощите им трябвали три месеца, за да го доставят.

— Аха — рече Голдстийн. — Тогава няма значение.

— Не, не — тъкмо това е въпросът. По пътя за насам четох „От по-късните ми години“ и се питах какво си е мислил за писмото Айнщайн след проекта „Манхатън“, след Хирошима. И научих нещо, което не знаех. Айнщайн и унгарските заговорници — Силард, Телер и Вигнер — искали да спрат Хитлер, да. Но те също били идеалисти, пацифисти. Смятали, че откритието, което съобщават на Рузвелт, ще сложи край на войната изобщо, а не само на онази война.

— Не може да бъде!

— Но е така. Те вярвали, че атомната бомба ще доведе до създаването на световно правителство, а чрез него — и до световен мир. — Броуиър погледна спътника си и се усмихна криво. — Струва си да помислим за това, нали?

Единственият отговор на Голдстийн беше мрачното му лице и бълбукането на джин сред кубчета лед.

— Младши главен асистент Гъба се явява на работа — съобщи Гордън Грийн, когато влезе в инженерна работилница 04 с почти готовия портативен Спусък.

Лий Тейър вдигна поглед от работата си и предпазливо го погледна.

— Гъба ли?

— Естествено. Нали разбираш, расте на тъмно, хранят я с много…

— Аз получавам закуската си от стола — сухо каза Тейър. — Може би не е зле да провериш поръчката си.

Грийн се засмя, остави спалния си чувал и червено-белия си сак до вратата и се приближи до нея.

— Сериозно, нямаш ли чувството, че става нещо странно? Броуиър и Хортън са кой знае къде и приказват с кой знае кого, сключват сделки и се споразумяват за неща, с които ще трябва да се съобразяваме ние…

— Имам чувството, че ни остава още много работа — прекъсна го тя. — И ако до няколко дни шефът не се обади… е, нямам нищо против, защото така няма да се наложи да му кажа, че не сме свършили. — Тя посочи сака. — Какво е това?

— Възглавница, шест ризи, бельо, четка за зъби и двайсет и три долара, завързани в носна кърпичка. — Когато Лий го погледна, той прибави: — Бягам от къщи.

— Значи най-после взе разумното решение — пренасяш се тук. Не знам защо не го направи още преди две седмици.

— Много мило от ваша страна, че ми предлагате гостоприемството си, госпожице Лий — рече Грийн. — Ще съм ви извънредно признателен, ако ми позволите известно време да остана при вас. Няма да ви причинявам никакви главоболия. — Той се втренчи в портативния контролен пулт и бързо оцени частично сглобеното му състояние. — Какво ще кажеш за странична скоба и поддържаща конзола за този процесор?

— Стига да не блокираш достъпа до задната плоскост — отвърна Лий. — Не искам да разглобявам целия Спусък само за едно елементарно сервизно обслужване.

— Ясно — отвърна Грийн и се запъти към инженерния пулт, свързан с прототипния литограф в съседното помещение. — Да, права си — извика й той оттам. — Просто нямаше смисъл да се прибирам вкъщи. Не и след дванайсетчасов работен ден. Самозалъгвах се, че въпреки това мога да имам личен живот.