Артър Кларк - Спусъкът

Лий замълча за миг, после прибави:

— Но като се замисля, и двете бяха от лоши семейства — вторият баща на едната я биеше, майката на другата беше алкохоличка. И двете имаха котки. В края на краищата може би са деветдесет и пет процента.

— Обаче има изключения — нито котки, нито коне, нито кучета и никакво съжаление…

— Ти бъркаш най-малко четири вида жени — прекъсна го Лий. — Връзката между жените и кучетата, поне големите кучета, малките се броят за котки, няма нищо общо с връзката между жените и техните котки или жените и техните коне. Уверявам те, не твърдя, че и в трите случая до известна степен се касае за компенсиране и изместване. Става въпрос за връзки, не за притежаване.

— Значи ако котките заместват децата…

— Понякога — прекъсна го тя. — А кучетата понякога са нежни любовници. — И припряно прибави: — Не буквално.

— Поне не обикновено. А конете…

— Конете — с конете е сложно. — Тя се замисли за миг. — Според мен конете събуждат всички видове човешки връзки, от съвсем користни и утилитарни до дълбоко лични, дори сексуални. Конят може да е майка, баща, другар, дете, любим, всеотдаен слуга — да не споменавам за могъщото диво създание, държано в плен между краката на ездачката и укротявано от юздите, бича и нейната воля…

— Сигурно като малка си гледала „Ксена“.

— Откъде знаеш? — Той я чу да се усмихва.

— Предположих. Но въпреки това казваш, че има изключения — жени, които просто не изпитват майчинско чувство и не обичат децата, жени, които не запълват празнотата със заместители и не бягат от ужасите си.

— Да. И тъкмо затова няма общо правило за всички жени.

— Ти от изключенията ли си?

— Хм, значи в края на краищата искаш личен отговор — въздъхна тя. — Не. Аз обичам децата. Наистина ги смятам за сладки. Ще ми се да можех да прекарвам повече време с децата на сестра ми, докато бяха малки. И не съм се отказала от надеждата да имам едно-две мои — не намеквам нищо.

— Не бих си го и помислил.

— Можеше и да не се съгласяваш толкова бързо — въздъхна Лий. — Мъжете не си падат по такива като мен. Знам го. А нямам намерение да се преструвам — не, това не е съвсем вярно. Не съм от ония жени, на които всичко това им е противно. Просто не го чувствам естествено. Аз съм сирена без слух, момичето, което остава без партньор на бала. И се чудя защо мъжете не ме искат такава, каквато съм. Аз съм умна, не се правя на недостъпна и не съм поставила раждането на деца на първо място в списъка с приоритетите си. Това да не би да ме прави негодна за нещо?

— Не би трябвало — отвърна Грийн. — „Не. Само ми загатни какво искаш и къде според теб можеш да го откриеш…“

На сутринта ги очакваха две съобщения. Броуиър ги информираше, че ще остане във Вашингтон още няколко дни. Хортън питаше кога ще бъде готово за пътуване Бебето.

— Нещо се е случило — каза Гордън. — Сключили са някаква сделка.

— Това е добра новина, нали? Или искаш вечно да продължаваш да живееш така?

— Не е добра новина. Броуиър ще предаде Спусъка на Пентагона и Хортън ще му го позволи.

— Шефът ми обеща…

— Неизбежно е. Виж, те не са във Вашингтон на екскурзия. Ако разсъждаваха глобално, щяха да са в Ню Йорк при генералния секретар на ООН. Те са във Вашингтон, защото са националисти по душа. Не искат да направят нещо, което може да отслаби Родината.

— И това притеснява ли те?

— Все едно че сме в седемнайсети, а не в двайсет и първи век. Силни армии, силни градове държави, яки стени. Само че вече няма стени. Имаме глобална култура и търговия, основани на научно-техническите постижения. Всеки опит за политизиране на научното познание е водил до катастрофа. Информацията трябва да е свободна.

— Ти какво очакваш от тях? Доктор Броуиър се гордее със своя национален медал за наука също толкова, колкото и с Нобеловата си награда.

— Броуиър е останка от миналото — презрително отвърна Грийн. — Виж, очаквам да мислят за политиката на Спусъка. Очаквам да се държат като Homo Sappiens, а не като американци. Би трябвало да надраснем племенния си манталитет, а не да го укрепваме.

— Нима двете неща се изключват взаимно? Съвсем естествено е първо да се погрижиш за безопасността на собствения си дом преди да се втурнеш да спасяваш чуждия.

— Но да дадем Спусъка на военните е все едно да скрием маркучите и после да се чудим защо къщите на съседите ни са изгорели. Стига, Лий! Знам, че не искаш Спусъкът да се озове в склада при кивота на завета, турбината за студен ядрен синтез и извънземните от Розуел.