Артър Кларк - Спусъкът

Тя поклати глава.

— Ти си такъв параноик, че в сравнение с теб се чувствам нормална. Не, не искам Спусъкът да бъде използван, за да направи могъщите неуязвими — добре е хора като Нкрума, Мораня и Сон Ли да се тревожат, че ще се окажат откъм опасната страна на оръжието. Но не вярвам, че ще дадем Спусъка на такива като тях.

— Значи не смяташ, че правителството продължава да подпомага нашите приятели и да отслабва враговете ни, така ли? Не те мислех за чак толкова наивна.

— Горди, аз не съм наивна, просто политиката страшно ме отегчава — има разлика. Църковна политика, градска политика, национална политика, международна политика, всичко е едно и също — просто безкрайна надпревара, от време на време нарушавана от някоя кървава свада. Е, аз съм алергична към тестостерон в големи концентрации.

— Не можеш да се преструваш, че изходът няма значение…

— За мен той е също толкова важен, колкото и изходът от следващия бейзболен мач…

Грийн се прекръсти с престорен ужас.

— Неверница!

— Да, еретичка съм — съгласи се тя. — Що се отнася до мен, можеш да отмениш целия сезон и освен тишината и спокойния трафик в района на лабораториите, няма да забележа абсолютно нищо. Същото е и отношението ми към изборите, родовата вражда, борбата за власт, мъжкарските комикси, професионалния хокей и екшъните. Бих запазила Олимпийските игри, но бих се избавила от националните екипи — всеки да представлява себе си. Медалът няма значение.

— Ти си направо извънземна.

— Мислех, че снощи бяхме на едно мнение — отвърна Лий. — Сериозно, Горди, може и да съм наивна да вярвам на обещанието на шефа, че Спусъкът ще донесе свобода, а не потисничество. Но ми се струва, че разоръжаването на света ще изисква много доверие, и съм готова да рискувам. Трябва, иначе ще сме мъртви още от самото начало.

— Само че във Вашингтон не е Хортън, а Броуиър — отбеляза Грийн. — А той какво ти е обещал?

Лий нямаше готов отговор на този въпрос и се намръщи.

— Няма значение. — Тя се върна към работата си. — Какво можем да направим, даже да имаме доказателство, че си прав? Да инсценираме „инцидент“, който да унищожи лабораторията и да ни убие ли? Да избягаме с бебетата на Джеф и да видим за колко време ще ни хване ФБР? Да публикуваме бележките и техническите данни по Интернет и да всеем хаос?

— Мога да помисля поне по две от тези възможности.

— Е, аз не пък мога. — Лий му обърна гръб. — Независимо дали ти харесва, ние сме обвързани с този курс. И какво от това, ако първите масово произведени Спусъци са създадени от „ТРУ“ и инсталирани в мазето на Белия дом, вътрешния двор на Пентагона, щаба на военновъздушните сили и Центъра за обработка на данни за социалното осигуряване? Това е троянски кон, Горди. Защото не можеш да използваш Спусъка за самоотбрана, без да обезоръжиш и самия себе си.

— Те ще намерят начин да се справят с този проблем.

— Докато успеят, ние ще сме смалили големината до куфар и цената — до компютър и Спусъците ще са навсякъде и ще създават малки оазиси на здрав разум — отвърна тя. — Или пък ще сме ги направили толкова големи, че ще построим само три и ще ги изстреляме в орбити на Кларк на сто и двайсет градуса един от друг. Вашингтон е способен на това, за разлика от Техеран.

— По-лошо е, отколкото си мислех — мрачно каза Грийн. — И ти си оптимистка.

— Не е вярно — остро рече Лий. — Оптимистът вижда само добрата страна, също както песимистът вижда само лошата. Аз просто виждам възможностите. Трябва да се надяваш, Горди. Да се надяваш, че в сянката на този свят се крие по-хубав — и да знаеш, че ще го постигнем само с много усилия.

Грийн я наблюдаваше любопитно, с една част скептична развеселеност и три части изненадано възхищение — или може би точно обратното.

— Вие наистина сте изключение, доктор Лий Тейър — каза той с толкова предпазливо неутрален глас, че не ставаше ясно на коя страна в крайна сметка са се наклонили везните.

— Странно, така пише и в досието ми във ФБР. — Лий присви очи, ала блясъкът в тях я издаде. — Но откъде би могъл да го знаеш — освен ако не си от тях?

— Ха. Не само съм един от тях — аз съм шефът.

— Подозирах го още отначало — усмихна се тя. — Добре, какво да отговоря на шефа? Би трябвало да съм свършила в петък — най-късно в събота по обяд.

— Тогава му отговори, че ще сме готови след десет ДНИ.

Лий въпросително присви очи.

— Мислех, че ще свършиш по-рано.

— Тогава след седмица.

— Защо, Горди? Ти вече само си играеш с трансформаторната платформа.