Артър Кларк - Спусъкът

— Доста рано за Пепеляшка. Сто и седемнайсета стая ли казахте?

— Да, доктор Хортън. Вече предупредихме доктор Броуиър, че сте тук.

— Тогава предполагам, че трябва да вляза. Пътят ми за отстъпление е отрязан. — Той се усмихна кисело. — Благодаря ви за помощта.

Мекият килим в коридора поглъщаше звука на стъпките. Вратите и мебелите бяха от тъмно дърво със слаб блясък — истинско дърво, не синтетично, което помнеше хиляди лъскания.

Преди година Хортън сигурно нямаше да забележи живота в това дърво. Сега то му говореше не само за внимание към подробностите, но и за всеотдайност към принципа — за непоколебима инвестиция в получаването на най-доброто от най-добрите и за място, на което всеки винаги е имал достатъчно време, за да прави нещата както трябва.

Внезапно го изпълни завист към всички привилегировани да наричат този рай свой дом и неочаквано желание да чуе какво е открил Броуиър. След секунди го видя да излиза от ъгловия офис в дъното на коридора. Възрастният учен вдигна ръка за поздрав и се запъти към него. Куцаше с десния крак.

— Карл — извика Хортън и ускори крачки.

— Значи все пак дойде — весело каза Броуиър. — Ужасно се радвам — имам да ти показвам много неща. Къде се забави?

— Минах по обиколния път — отвърна Джефри, стисна сърдечно ръката му и попита: — Какво ти е?

— Паднах на горската пътека. Аз си бях виновен. Излязох на разходка след първия сняг с неподходящи обувки. Вече ми няма нищо — само лош навик, от който не съм се отучил. — Но когато Броуиър го хвана за лакътя, сякаш за да го поведе към кабинета, Хортън разбра, че играе за стареца ролята на бастун. — Докога можеш да останеш? Намериха ли ти стая? Мога да ти направя място в моята къща — тя не е нищо в сравнение с Кълъмбъс, имай предвид, но е достатъчно голяма за двама ни.

— После ще поговорим за това. — С периферното си зрение Хортън забеляза номера на вратата, която подминаваха, спря и посочи. — Това не е ли…

Броуиър проследи жеста му.

— Кабинетът на Айнщайн ли? Да — последният му кабинет. Сто и петнайсети. Аз съм в съседния.

— И как е? — Хортън протегна ръка към бравата.

— Моля?

— Ами, не е ли малко страшничко? Все едно да работиш през една стена от Господ.

— На мен пък ми действа вдъхновяващо — каза Броуиър, пусна лакътя на Джефри и отиде до бюрото си. — Все още продължават да ми разказват разни истории за него и той се превърна в истински човек, а не в икона. — Възрастният учен тежко се отпусна на стола и се засмя. — Освен това всъщност бремето на сравнението се пада на Хари Бюдж. Аз трябва само да минавам покрай кабинета на Айнщайн всяка сутрин — а той трябва да работи там. Което може би обяснява защо идва тук по шест пъти на ден.

Хортън се присъедини към смеха му.

— В това място обаче има нещо, нали? — каза той и също седна.

— Тази сграда е докосната от величие, от гений — това се е пропило в тухлите, в мазилката, във въздуха. Всяка сутрин дълбоко си поемам дъх с надеждата, че и в мен ще влезе нещичко. — Броуиър заговорнически се наведе напред. — Когато ми дойде закачливо настроение, казвам на някого, че над университета има морфологично поле — тук са разсъждавали толкова задълбочено, че е по-лесно да мислиш, отколкото където и да било другаде. Миналата седмица го казах на директора.

— Цитирал си Шелдрейк пред директора на Института? Ти си смел човек.

— Имам и по-тежки грехове.

— Например?

— Бавех ги, докато пристигнеш.

— Не е трябвало. Нищо не ми дължиш.

— А, имаше предостатъчно друга работа. Трябваше да се върна в училище и да се захвана с химия.

Хортън изненадано запремигва.

— С химия ли? Ти? Човекът, който сериозно ми обясни на бутилка бордо, че химията е занаят за хора без достатъчно въображение, за да станат физици?

— Същият — потвърди Броуиър. — И тъй като много често съм го повтарял пред свидетели, сигурно ще се наложи да си взема думите назад на тазгодишната конференция на Американското химическо дружество. Но би ли погледнал зад себе си — започнах от оная книга ей там на най-горната лавица, „Природата на химическата връзка“ на Поулинг. Първо издание, на хартия, коригирано на ръка от самия автор.

Хортън хвърли поглед през рамо.

— Няма ли вече мултимедийно издание? — без да се впечатлява от антиката, попита той.

Броуиър презрително сбърчи нос.

— А, разбира се — и е ужасно. Тъпкано с триизмерни анимации и други странични глупости. След една седмица го върнах обратно. Това тук го изписах през август от Националната научна библиотека.