Артър Кларк - Спусъкът

— Не можеш да ги победиш, ако играеш по техните правила, защото те са подправили играта. Като в Лас Вегас, ама по-кофти — каза Йост. — Затова ние ще играем по нашите правила.

Трент прехапа устни.

— Ако попитам какви са целите ви, положението ми тук ще се промени ли?

— „Имам малък списък — до един ще паднат с писък“ — изтананика Бауман.

— Не, Джони, ти си откровен с нас — отвърна Грант.

— Но преди да ти кажа, искам да се уверя, че отговорът е от значение. Има ли цели, с които няма да се съгласиш? Ако е така, значи ще се присъединиш към нас в подходящ момент. Наоколо има адски много цели и ни предстоят също толкова решения.

За пръв път, откакто ранчерото се бе появило в огледалото, Трент изпита остро усещане за опасност. Не беше напълно убеден, че грешният отговор няма да го прати на дъното на Рапидан, и затова се опита изобщо да не отговори.

— Трябва да помисля, момчета.

Грант се намръщи и поклати глава.

— Няма начин. Боб нали ти каза, писна ни да чакаме.

— Не разбирам защо не си по-ядосан, мамка му — рече Бауман и подритна едно камъче. — Човече, ти би трябвало да се нахвърлиш на възможността, която ти даваме. Защо не си мислил досега? Аз обаче съм мислил. Ние ще направим нещо, а няма само да се мазним пред микрофона като теб днес. Може пък да не си искал да спечелиш. Или си страхливец.

— Ей, Боб, още колко време остава, докато сателитът се появи над хоризонта? — попита Грант.

— Какво? — Бауман си погледна часовника. — По дяволите… — Той блъсна Йост и се затича към паркинга.

Грант и Йост се засмяха за негова сметка.

— Не го казвай, Джони, знам — той е извратен. Но има адски добър достъп до играчки — поясни Грант. — Какъв ще е отговорът ти, Джони? С нас ли си, или не? Ще вдигнем доста шум, обещавам ти.

— Тогава ще имате нужда да продължавам това, което правя — импулсивно отвърна Трент. — Известен, разумен, добър гражданин, действащ в границите на системата. Това е възможно най-доброто ви прикритие. Нека сме откровени — ако нещо се прецака и федералните спипат Боб Бауман, можете да минете и без него. Хората ще си кажат: „Още един фанатик“. Ако пипнат Джон Трент — е, не мога да рискувам заради нещо по-малко от най-високия залог. А смятам, че още не му е дошло времето. Което не значи, че не ви желая успех.

После затаи дъх.

Грант и Йост се спогледаха.

— Добре, Джон — каза Йост и протегна ръка. — Ти се целиш в тях високо, ние ще се целим ниско. Успех и на теб. Повече няма да ни видиш.

Кожата на Трент бе настръхнала по целия обратен път до паркинга. Когато се върна в колата си, по челото му изби студена пот.

— Да се махаме оттук, Джери.

— Какво стана?

— Нищо особено. — Той се отпусна назад, като се питаше дали ръцете му треперят от страх, или защото освен че е изпитвал отвращение и презрение, някаква част от него се е изкушавала.

През десетте месеца, откакто лицето на доктор Джефри Хортън за пръв път се появи по новините, и животът, и видът му коренно се бяха променили.

В дните след разкриването му като изобретател на спасителния щит ликът му беше навсякъде. Той се бе съгласил с интервютата, беше участвал в дебати, бе дал показания пред Конгреса и се беше появил в Обединените нации заедно с президента Бреланд.

Ала веднага след това бе изчезнал — не само от публичното пространство, но и от предишния си живот. Взе си безсрочен отпуск от „Терабайт“ и замени отшелничеството си в Пристройката със скитнически живот. Оттогава нямаше дом, наемаше за една седмица хотелска стая във Ванкувър, каравана за четиринадесет дни в Грейт Смоуки Маунтинс, крайезерна хижа в северна Минесота за месец и така нататък — бродене из северноамериканския континент без ясна цел, освен да отиде там, където не е бил, и да разгледа онова, което не е виждал.

Носеше само толкова багаж, колкото се събираше в самара му — няколко ката дрехи, тоалетни принадлежности, втори чифт удобни обувки, комуникатор и четящо устройство. Сред тоалетните принадлежности нямаше нито бръснач, нито ножица — за пръв път си пускаше брада и дълга къдрава коса.

„Приличам на образец за прегърнал дънер екотерорист — беше писал на Лий той, един от малкото му контакти с някого в «Терабайт». — Чудесно е, защото почтените хора, които могат да ме познаят, стоят на разстояние, а на чудаците и отрепките, които се приближават до мен, не им пука кой съм, стига да съм готов да изслушам съветите, жалванията, философията или мечтите им. И аз ги слушам, защото тези отритнати хора са интересни, с освежаващо невероятни или противоречиви възгледи за света. Забравил съм колко различно могат да разсъждават хората и че малцина от тях са обременени от лабораторната манта и доктората.“