Артър Кларк - Спусъкът

— Толкова по-добре. Господин Трент, мисля, че е по-добре да залегнете.

— На пода няма въздушна възглавница, Джери.

— Няма да блъсна колата, господин Трент.

— Не ме безпокоят твоите шофьорски качества, Джери, а техните.

В този момент комуникаторът на Трент иззвъня на местен режим. Предният десен прозорец на колата до тях се отвори и отвътре се появи лицето на смеещ се младеж, който вдигна собствения си комуникатор до ухото си и направи знак с ръка. Трент веднага позна бръснатата глава на младежа и огромните бакенбарди, както и кикота, който чу в слушалката.

— Ей, да имаш малко горчица?

— Бауман… — гневно изръмжа Трент името на командира на „Патриотичен юмрук“.

— Нямаш ли? Я си провери гащите, там може да има! Как ти хареса гонитбата, господин председателю?

— Радвам се, че съм успял да те развеселя. Да искаш още нещо?

— Да, трябва да си поговорим за някои нещица. Накарай твоя пич да завие на другия изход, там ще си намерим тихо местенце. — Връзката прекъсна, прозорецът се вдигна и колата полетя напред.

— Имаме ли проблем, шефе? — попита Джери.

— Освен че Боб Бауман е дрогиран през половината от времето и параноик през останалото ли? Сигурно не.

— Какво да правя?

— Последвай ги на следващия изход. Но не бъди прекалено доверчив.

След няколко минути по лъкатушните пътища в предградията на Фредериксбърг първата кола влезе в пуст крайпътен паркинг и спря до един пристан на Рапидан, точно след Фокс Рън.

— Вече си мислех, че ще свършим в язовира — каза Джери и угаси двигателя. — Искате ли пистолета?

Трент поклати глава.

— Не. Просто остани в колата и се дръж небрежно. Хич му нямам доверие на тоя тип.

Когато слезе навън, Трент веднага разпозна още няколко лица. Шофьорът на ранчерото бе Мел Йост, петдесетинагодишният издател на „Вашингтонски военни престъпления, бюлетин на американската съпротива“. С минибуса беше дошъл Закари Тейлър Грант. Високият брадат основател на Опълчението на таралежите винаги носеше камуфлажни панталони, бронирана жилетка и голям сребърен кръст на шията.

— Разтуптя ли ти се сърцето, Джони? — през смях попита Грант. — Можехме да те блъснем. А бе, само репетирахме — имаш късмет.

— Не биваше така да дразните шофьора ми — отвърна Трент. — Той обича да огъва брони. Какво искате?

— Ами, ти нали ни покани у вас, за да ни разкажеш какво според теб трябва да правим — каза Грант. — И ние ти връщаме любезността.

— Хубаво местенце си имате — рече Трент.

— Хайде, да не се мотаем — прекъсна ги Бауман и нервно потръпна. — Следващият сателит на Ес Ар Ей ще мине след единайсет минути. И дайте да влезем сред дърветата — звукът се пренася над водата.

Без да чака съгласието им, той закрачи към гората. Йост го последва с фенерче. Грант тръгна до Трент.

— Джони, едно от нещата, дето ме интересуват, е сериозно ли беше това представление днес?

— Съвсем сериозно.

— Наистина ли? Значи не е само за пред хората? Ще разчиташ да те спасят същите мошеници, дето гласуваха Брейди едно, Брейди две, отвратителната забрана на оръжията, националната регистрация и закона за дълговете Стоук-Уилямс? Виж сега, изкарваш ме пълен лъжец.

Бауман спря до едно дърво и почна да пикае.

— Божичко, Боб, какво си мислиш? Сега ще разберат, че си бил тук — каза Грант.

— Какво? В пикнята няма ДНК, нали? Мамка му…

Грант весело се засмя.

— Ти развали всичко, Боб. Сега не можем да убием Джони.

— Ега ти лъжеца си, Зак — обади се Йост. — Не го слушай, Боб, в пикнята няма ДНК, освен ако не си бил чекии през последните двайсет и един дни.

— Мамицата му — изпъшка Бауман и Грант се засмя още по-силно.

— Това сигурно означава, че ти дължа услуга, Боб — спокойно каза Трент. — Зак, чакат ме едни хора. Може ли да си свършим работата преди сателитът да мине оттук и да снима колите ни заедно? Какво искате?

Отговори му Йост.

— Искаме да ти дадем възможност да дойдеш при нас, след като делото ти отиде на боклука. Заедно ще разработим нова стратегия, малко по-директна.

— Много по-директна — поправи го Бауман, като се престори, че стреля с пистолет в мрака. — Писна ми да чакам. Право в лицето на всички скапани предатели.

— Защо избрахте мен? — попита Трент.

— По две причини, Джони — отвърна Грант. — Защото ще си ни полезен — имаш и национална, и местна известност, почтен си, а ние не искаме да сме такива. И второ, защото заговорниците току-що те изритаха в ташаците и вече ти е ясно, че няма да го допуснат.