Артър Кларк - Спусъкът

— Това е най-великата нация на света — започна Трент и публиката нададе одобрителен рев.

— Това е най-великата нация в историята на човешката цивилизация — каза той, когато демонстрантите утихнаха. Последва още по-силен рев.

— Обичам тази страна — с леко предрезгавял, сякаш от вълнение глас заяви Трент и тълпата подивя, отговаряйки на любовта му с гласовете си в продължение на цяла минута.

— Величието на Америка не се дължи на този град. Нито на тези величествени сгради. Вие — американският народ — я правите велика.

Те ентусиазирано заръкопляскаха на самите себе си. Отвсякъде продължаваха да прииждат още хора.

— И договорът, който имаме помежду си, също ни прави велики. Договорът, който ни позволява безпрепятствено да се съберем тук днес. Договорът, който ни обещава свобода. Договорът, който ни гарантира справедливост. Този договор, тази конституция ни гарантира правото да защитаваме себе си, своите семейства и държавата от враговете си.

Той замълча за миг и плъзна поглед по множеството.

— Какво искате?

Тълпата с радост отговори:

— Свобода!

— Нека онези вътре ви чуят!

— Справедливост!

— За какво сте тук?

— За свобода!

— Те трябва да ви чуят!

— За справедливост!

Трент посочи към Върховния съд.

— В онази сграда има девет съдии, които, изглежда, се затрудняват да разберат нашия договор. — Разнесоха се дюдюкания, но той не изчака. — Те, изглежда, се затрудняват да разберат, че именно въоръжените граждани са създали тази държава, че именно въоръжените граждани са я направили силна и са я съхранили в продължение на близо двеста и петдесет години. Те, изглежда, бъркат ясния език на Втората поправка — който, убеден съм, всички вие знаете наизуст.

Нямаше синхрон, ала въпреки това беше внушително. Камерите показваха унесените лица, които рецитираха думите на Втората поправка.

— Хубавото е, че в тази сграда има много хора, които разбират всичко — продължи Трент. — Искам да ви представя някои от нашите приятели. — Той се обърна и погледна нагоре към група от деветима депутати, които се спускаха към трибуната, и започна да ръкопляска.

Отговорът на тълпата бе малко повече от любезен, но нямаше значение — този миг беше изцяло за медиите. Четирима сенатори и петима конгресмени. Седем мъже и две жени. Трима демократи, четирима републиканци и двама прогресисти. Шестима бели, двама черни и един азиатец. Миниатюрен модел на Америка. „Най-доброто, за което можех да похарча четиристотин хиляди долара“ — помисли си Трент.

Той се ръкува с всеки от тях, после даде думата на сенатор Джил Маси.

— Джон Трент е прав — това е велика страна. А Джон Трент е велик американец! — каза Маси и засия в очакване на последвалите аплодисменти. — Днес дойдох тук да ви кажа, че като представител на малцинство в сенатската правна комисия, накратко ще ви запозная със законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги…

Думите му се изгубиха в радостен шум, с който не можеха да се сравняват дори досегашните ревове.

Маси повтори репликата при първа възможност:

— Казах, законопроект за забрана на Спусъка сега и завинаги! Няма значение какво ще е решението на Върховния съд. Това устройство е антиамериканско! То казва: „Не ти вярвам, съседе“. То казва: „Крадецо, изнасилвачо, убиецо, тук съм, искам да съм следващата ти жертва“. Е, аз твърдя, че това е безумие. Аз твърдя, че мястото на тия неща е на дъното на Бостънското пристанище при кралския чай! Нямаме нужда от тях!

Трент се усмихваше и ръкопляскаше по време на още осем измъчени позовавания на патриотични спомени, после се върна зад микрофона и депутатите застанаха в полукръг зад него.

— Ще помогнете ли? — попита тълпата той. — Когато довечера се приберете вкъщи, ще запазите ли жив този спомен? Ще държите ли под око Вашингтон, докато вършите ежедневната си работа? Защото сенатор Маси ще има нужда от вас. Конгресменът Бейнс-Браун ще има нужда от вас. Аз ще имам нужда от вас. Това ще е борба на живот и смърт. Докато Бреланд е в Белия дом, този законопроект ще се нуждае от вашата подкрепа срещу неговото вето. Ще ни помогнете ли да го прокараме?

Изтътна утвърдителен рев и докато заглъхваше, някой в тълпата запя: „Бог да благослови Америка, земята, която обичам…“

Пеещият бе клакьор, ала въпреки това по гърба на Трент полазиха тръпки и в гърлото му заседна буца.

Докато демонстрантите бавно се разотиваха по автобусите и домовете си, последваха интервютата — сякаш безкрайна върволица, започваща със сивия медиен кардинал Бил Мойърс от Ей Би Си Дисни. Накрая Трент най-после получи възможност да избяга, да се скрие, да свали маската и тихо да отпразнува победата. Избра частен салон в аристократичния „Мондриън Ин“ в Александрия и взе за компания лобистката на НОА Мария Нестър.