Артър Кларк - Спусъкът

Тя остави устройството и погледна президента.

— Малко съм изненадана, че не искат да подложат вас и кабинета ви на изтриване на ума.

— Кой казва, че са приключили? — попита Бреланд. — Известно ли ви е дали преди да подадат този иск от НОА неофициално са правили опити за диалог или преговори с нас?

— Не — отвърна Дъглас. — Но пък преди вашето обръщение в Конгреса и ние не сме правили никакви неофициални опити да се свържем с тях.

— Предполагам, че в края на краищата аз съм установил правилата — кисело се усмихна президентът. — Те оказват правна помощ на Лорета Уелч в процес за убийство по непредпазливост. И научих, че са се свързали с Патентното бюро — мисля, че можем да очакваме действия, насочени срещу патента на Спусъка, който и без това виси на косъм.

— Те искат машина на времето — добави Бреланд. — Искат да върнат старото положение.

— При идеални условия, да, господин президент. Но според мен не очакват да постигнат всичко, което искат. Съдът ще трябва да отмени Първата поправка, за да им го даде.

— Те може да са готови на тази замяна — рече Бреланд. — И какво следва сега?

— Идващия вторник — изслушване по искането за предварителна забрана. Пред съдия Вирджиния Хауърт — назначена е от Енглър, но е по-уравновесена, отколкото предполага това.

— Предвиждане?

— Очаквам да отхвърли искането за забрана, но самият процес ще се превърне в отвратителна караница.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— Може би три седмици, ако мине по бързата процедура. Иначе, три години. В момента системата СКОТЪС е толкова претоварена, че няма голяма вероятност да стане по-скоро. Разбира се, ако Хауърт застане на наша страна, нямаме основания да искаме бърза процедура.

— Можете ли да контролирате положението?

— Можем да апелираме пред Върховния съд за преразглеждане. Това означава да поискаме да се намесят и лично да изслушат апелирането. Разбира се, другата страна също може да го направи и предполагам, че няма да се подвоумят, ако видят, че Хауърт не ги подкрепя. А като се има предвид какво е заложено, ако някоя от страните поиска преразглеждане, сигурно ще го получи.

— Искам въпросът да се уреди бързо. Можем ли да избегнем и процеса в областния съд?

— Господин президент, дори не бих си помислила да поема по този път, освен ако не съм абсолютно сигурна докъде ще стигна.

— А вие не сте.

— Само до известна степен.

Бреланд кимна.

— Добре. Искам да поговоря с ищците. С ръководството на НОА — с председателя, борда на директорите, изобщо с онзи, който движи нещата.

— Разбирам. — Дъглас се намръщи. — Господин президент, до какво според вас ще доведе такава среща? Нямам представа какво ще им кажете, за да ги накарате да оттеглят иска си — тъкмо обратното, тъй като сигурно ще разтълкуват поканата ви като знак, че се безпокоите за делото или за политическите последствия.

— Нямам намерение да ги уговарям да оттеглят иска си — отвърна Бреланд. — Можете ли да го уредите?

Тя отпи от кафето си, помисли и каза:

— Джон Самюъл Трент. Той командва парада. Ще накарам някой да го уреди. Ако неговите адвокати се съгласят, разбира се.

За повечето посетители, които за пръв път влизаха в Овалния кабинет, въвеждането в тази светая светих пораждаше смирението на грешник, влизащ във Ватикана, благоговение и щастлива гордост. Ала Джон Самюъл Трент изпитваше главно самоувереност.

Първата заместник-председателка на организацията, легендарна екшън звезда от епохата на телевизията, на няколко пъти се беше опитала да го убеди да не приема поканата на президента. „Той не може да ни даде нищо — бе казала тя дори тази сутрин. — Няма нищо престижно в това да те повикат в Белия дом като покорен слуга. Ако иска да разговаря с нас, нека дойде във Феърфакс и да почука на вратата ни.“

„Не, ти не разбираш. Може да ти допада идеята Бреланд да дойде при нас с шапка в ръка, но е много по-приятно да го видиш унизен в собствения му дом — беше отвърнал Трент. — От осемнайсет години чакам този момент — и през тези осемнайсет години се изредиха президенти, които бяха наши приятели, но ни приемаха за даденост, и такива, които ни презираха и се опитваха да ни отнемат правата. Сега един президент ни моли за милост и иска нашата помощ. За нищо на света няма да пропусна възможността да отида в ада и да съобщя нашия отговор на дявола.“

Но публиката на злорадството му бе много по-малка, отколкото се беше надявал по време на краткото пътуване до Вашингтон. Беше си представял Бреланд, заобиколен от министрите и висшите членове на екипа си, за да поддържат самочувствието му. Но в Овалния кабинет присъстваше само още един човек, сравнително млад и толкова нископоставен — някой от новите нинджи на Секретната служба, навярно — че президентът дори не си направи труда да го представи.