Кони Мейсън - Лъвът

Лайън се вгледа в нея. Шията й беше снежно бяла и по детински уязвима. Един непокорен кичур коса се виеше на тила й. За миг Лайън изпита непреодолимо желание да го докосне, но се сдържа. Запита се дали след този ден, след като бе научил всички тези неща, изобщо някога би могъл да й вярва. Сребристите й коси, които се спускаха като водопад по приведените й рамене, само прикриваха колко черна е всъщност душата й.

— Готова ли си да понесеш наказанието си? — Ръката му се сви около дръжката на камшика. Ариана трепна.

Очите й излъчваха странен блясък, а лицето й бе сгърчено от страх, когато се изправи и му поднесе гърба си.

— Да, милорд. — Гласът й трепна. — Ще ви помоля само, ако имам нещастието да умра под ударите на вашия камшик, да ме погребете до баща ми и братята ми. — Тя стисна ръце и зачака стоически.

— Жаден съм — пророни неочаквано Лайън. — Надявам се, че виното ще ми даде сили да извърша онова, което ми предстои.

Господи! Ариана почувства как цветът се отдръпна от лицето й. Тя рязко се обърна, видя как Лайън си налива чаша вино, и в този миг се почувства потресена от онова, което бе извършила. Ръката й се стрелна към устните й, за да заглуши напиращия писък. Не! Не! Тя не искаше неговата смърт! Той беше твърде млад, толкова силен и пълен с живот. Помисли си, че трябва да е била полудяла, за да извърши нещо толкова долно, така недопустимо. Какво бе сторила? Лайън поднесе виното към устните си и в същия миг Ариана извика и посегна да избие чашата от ръката му. Пръстите й докоснаха гладкото стъкло и няколко гъсти капки от кърваво червената течност се плиснаха върху бледо синята материя на роклята й.

Лайън я изгледа така, сякаш току-що е изгубила разсъдъка си.

— Ако си искала да пийнеш вино, трябваше само да поискаш. Ето, вземи — каза той и й подаде чашата. — Готов съм да го споделя с теб.

Ариана се втренчи в чашата, обзета от смъртен ужас. Нима крехкият й живот щеше да свърши така, с грозна агония на пода на тази спалня, отровена от собствената си ръка? Щом така й беше писано, така да бъде. Тя пое чашата, обгърна я с две ръце и за последен път погледна над ръбчето й мъжа, когото при други обстоятелства би могла да обикне. После решително я поднесе към устните си.

Внезапно чашата се изтръгна от ръцете й, а алената течност се разля по пода и стените.

— Малка глупачка! Готова си да умреш, и за какво? За една изгубена кауза? За един мъж, който е готов да те използва за политическите си щения?

— Кой ти каза? — прошепна като замаяна Ариана и за миг й мина през ума, че Лайън трябваше да й позволи да пие от отровната течност. Така поне щеше да си спести усилието да я убие със собствените си ръце.

— Вещицата.

— Надая? Откъде… — В миг думите й замряха. Надая знаеше всичко, което се случваше зад стените на този замък. Но защо бе казала на Лайън?

— Не ме питай как е разбрала. Спря ме на стълбите, докато идвах насам. Каза ми само едно изречение — да внимавам с виното. Не ми трябваше много време да се досетя какво е имала предвид.

— Надая — повтори глухо Ариана.

— Надая — каза твърдо Лайън. — Къде е остатъкът от отровата? Или си я сипала всичката?

Беше твърде късно да отрича очевидното; Ариана извади стъкленицата от джоба си и безмълвно я подаде на съпруга си. Той се вторачи в нея за миг, после грабна каната, отиде до прозореца и с гневна клетва на устните изля и отровата, и виното. Когато отново се обърна и я погледна, на лицето му имаше сурово, смразяващо изражение.

Ариана вече бе осъзнала, че е действала необмислено, водена от порива на страстите си, но в същото време знаеше, че никога не би позволила на Лайън да пие от отровното вино. Въпреки заплахата от сурово наказание, тя във всички случаи щеше да му каже за отровата и да го спре, дори това да означаваше да умре в ръцете му заради несторения грях.

Сега тя го погледна прямо, с изправени рамене и гордо вдигната глава. Една саксонка никога не би показала страх пред Лайън Нормански.

— Готова съм да понеса наказанието си, милорд — каза тя и срещна погледа му без да трепне.

— Съблечи се.

Ариана видимо потръпна, но направи каквото й бе наредил. Застана пред него, гола и уязвима, и отново го погледна право в очите. Той прокара дръжката на камшика по гърдите й, докосна с него зърната й, и когато те се свиха в отговор, сърцето му подскочи. Ариана сдържа дъха си, когато дръжката на камшика, водена уверено от ръката му, се спусна към корема й и към пухкавите светли косъмчета в основата на бедрата й. А когато камшикът се пъхна между краката й, тя извика сподавено.