Кони Мейсън - Лъвът

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш, Надая? — проплака Ариана.

— Мога да ви кажа, че Лайън е жив. Вероятно е смъртно ранен и е много близо до смъртта, но все още диша.

— Но как бих могла да го спася, щом се намира толкова далеч? Ти разбираш от лекове много повече от мен.

— Този път вашите лекове са по-ефикасни от моите, милейди. Ще се убедите в това, когато му дойде времето. Сега не мога да ви помогна повече.

— Господи — извика отчаяно Ариана. — Тогава какво ще правя?

— Нищо, милейди. Можете само да чакате — отвърна й Надая.

— Не бива да се тревожите, милейди — каза Терса, имайки предвид състоянието на Ариана. — Няма да се отрази добре на детето. Не сме получили никакво известие от Честър и вие не можете да бъдете сигурна, че лорд Лайън е смъртоносно ранен. Може причината за вашата криза да се крие другаде, в бебето например.

Ариана не отговори, но добре знаеше, че причината далеч не беше бебето. Тя се обърна към Надая с желанието да й зададе още въпроси, но за нейна изненада, вещицата отново беше изчезнала.

През следващите няколко дни Ариана просто не беше на себе си. Сковаващ страх бе обсебил мислите й. Все още изпитваше болка, макар и не така силна, както преди. Постоянно очакваше нещо да се случи, без сама да знае какво. Спеше малко и неспокойно, и съвсем отказа да се храни. Надая не се появи повече. Отсъствието на вещицата точно през тези дни й се стори много подозрително. Ариана постоянно се молеше да я споходи видение или да се случи някакво чудо, но напразно.

Всеки ден Ариана се изкачваше на укреплението на замъка и с часове наблюдаваше празния хоризонт, докато студът не проникнеше през дебелите й дрехи и не я подсетеше да се прибере. Един ден, докато стоеше на обичайното място, вперила поглед в гъстата сива мъгла, покрила пустите полета, Ариана усети, че очите й се замъгляват от умора, а през тялото й преминаха тръпки от студ. Тя реши, че е време да се върне в замъка. Но тъкмо се канеше да се обърне и да поеме надолу по стълбите, когато видя в далечината да препускат няколко конника. Устните й зашепнаха гореща молитва, докато наблюдаваше как приближават. Когато стигнаха до моста, Ариана се втурна надолу по заледените стълби да заповяда да вдигнат портите.

Кършейки нервно ръце, тя стоеше в двора и чакаше шестимата конници да преминат моста и да влязат през портите. Веднага забеляза, че един кон носеше двама души. Ариана мигом позна човека, провиснал на гърба му. Беше Лайън. Белтан беше зад него и го придържаше на седлото. Когато мъжете свалиха шлемовете си, Ариана се изненада да види Едрик сред хората на Лайън.

— Милейди — пророни Белтан със сподавен глас, докато сваляше Лайън от седлото на коня. — Ужасно съжалявам.

Ариана едва успя да потисне отчаян вопъл при вида на кръвта, напоила туниката на Лайън. Някой беше свалил доспехите му и беше направил превръзка, но очевидно не беше много вещ в този занаят.

Тя се вгледа отчаяно в Белтан, без да го попита за това, което мислеше. Той прочете въпроса в очите й и отговори:

— Все още е жив, милейди, но е смъртоносно ранен.

— Отнесете го бързо в леглото — нареди Ариана. — Някой да повика Надая. — Кийн побърза да изпълни нареждането й, а Ариана последва Белтан и рицарите, които понесоха Лайън нагоре по стълбите. — По-внимателно — повтаряше тя, опитвайки се контролира емоциите си и да не покаже слабост пред воините на Лайън.

Тя не забеляза Едрик, който ги последва чак до спалнята.

— Направих, каквото можах, лейди Ариана — промълви Едрик, — но за съжаление не съм лечител.

Изненадана, Ариана попита:

— Вие ли превързахте раните на Лайън?

— Да. Той е тежко ранен, Ариана. Дори не вярвах, че ще оживее толкова дълго. Препускахме ден и нощ, за да го доведем в Крагмер колкото се може по-скоро.

— За да умре сред близки — промълви горчиво Ариана.

Едрик не оспори думите й.

— Такова беше желанието на Уилям. Той настоя лорд Лайън да бъде доведен незабавно в дома си. Лайън спаси живота на краля.

— Знаех, че ще постъпи така. Никога не съм се съмнявала.

Тя се приведе над Лайън, изплашена от смъртната му бледност. Дългият път от Честър не му се беше отразил добре. Лицето му имаше пепеляв оттенък, а дишането му беше съвсем слабо. Откакто го бяха докарали, той не беше надигнал клепачите си. Лежеше неподвижно като мъртвец и Ариана едва сдържаше риданията си. Тя свали превръзката, откри раната му, а при вида й се олюля на краката си и за малко не загуби съзнание. Раната беше огромна, дълбока и пълна с лепкава гной, а в единия си край кървеше. Вражеският меч беше проникнал дълбоко в горната част на гръдния му кош, през мишницата на дясната му ръка. Ариана забеляза, че има и друга рана на врата, но не така дълбока и сериозна. Тя започна да я почиства с влажна кърпа, докато чакаше Надая.