Кони Мейсън - Лъвското сърце

Страст…

Да, това беше единственото обяснение, защото имаше безброй указания, които да го отведат до истината. Указания, които беше пренебрегнал, за да задоволи бушуващата страст към съпругата си. Никога повече, закле се той. Беше дал на Ванора достатъчно време да признае, но тя го беше предизвиквала, отказвайки да назове името на рицаря. Той не понасяше лъжци.

Лъвското сърце забеляза сър Брандън да пресича двора и му махна да се приближи.

— Нещо не е наред ли, Лъвско сърце? — запита Брандън.

— Ела с мене — отвърна Лъвското сърце без никакво предисловие.

Обърна се рязко и се насочи отново към параклиса.

— Погледни зад олтара — насочи го той.

Беше оставил вратата нарочно открехната и на Брандън не му трябваше много време, за да открие отвора.

— Господи! Какво е това?

— Проходът към замъка, който търсехме. Искам веднага да се запечата. Ясно ли е?

— Да, напълно.

С лице, стегнато в резки линии, Лъвското сърце излезе от параклиса, пресече двора и нахлу в залата. Не погледна нито наляво, нито надясно, докато гневните му стъпки го водеха нагоре по витата стълба към дневната. Прислужниците се дърпаха от пътя му, кръстейки се, когато зърнеха сковано изправените му рамене и застрашителното му изражение.

Нахълта в стаята и затръшна вратата зад себе си. Застанал заплашително разкрачен, с ръце на кръста, той отправи свиреп поглед към Ванора.

Тя го очакваше, защото Меър й беше съобщила за внезапното му завръщане. Ванора се беше оттеглила незабавно в дневната, за да измисли някаква история, която да оправдае отсъствието й, с която се надяваше да успокои съпруга си. Но един поглед към лицето му й каза, че всичко е изгубено.

Той знаеше!

Някак си, по някакъв начин Лъвското сърце беше научил, че тя е Белият рицар. Никога не го беше виждала толкова вбесен. Вените на врата му изпъкваха, юмруците му се свиваха и разпускаха отстрани на тялото. Устните му бяха изпънати в тънка черта, а очите му… Господ да й е на помощ, погледът му я смразяваше до кости. Тя затрепери и зачака тежката ръка на гнева му да се стовари върху нея.

— Ти! — изригна той, насочвайки пръст към нея. — Направи ме на глупак! Да не мислеше, че няма да се досетя?

— Нямам представа за какво говориш — каза Ванора, преструвайки се на невинна.

Той пристъпи напред и почти долепи лицето си до нейното. Гневът му беше толкова зашеметяващ, че тя не можеше да помръдне, камо ли да каже и една дума.

— Така ли? — Той извади меча си и й го подхвърли. — Дръж. Покажи ми уменията си.

Тя поклати отрицателно глава и отстъпи назад. Той пристъпи още една крачка напред.

— Знам, че можеш да го използваш. Хайде, давай.

Надявайки се да уталожи гнева му, тя взе меча, но го остави да виси безжизнено в ръката й.

— Не мога да вдигна меч срещу тебе.

Той се засмя; острият звук раздра слуха й.

— Нямаше такъв проблем в миналото.

Тя отказа да признае каквото и да било, докато не бъдеше сигурна какво точно знае той.

— Какво намекваш?

— Не намеквам, съпруго. Знам коя си.

Цветът се оттече от лицето на Ванора.

— Откъде можеш да знаеш подобно нещо? Мога да обясня защо не ме намери, когато пристигна. Бях в мазето при виното.

Лъвското сърце не беше впечатлен.

— Добър опит, но недостатъчно. Видях те от върха на скалата. Видях те да вървиш по брега на реката и да изчезваш в тайния проход.

— Какво те кара да мислиш, че съм била аз?

— Прост процес на изключване. Ти, съпруго моя, си Белият рицар. — Гласът му беше убийствено спокоен, прекалено спокоен. — Няма кой друг да е, освен ако не искаш да ми кажеш, че е отец Кадък или може би някое от момчетата в кухнята.

Тя си пое остро дъх. Не можеше да посочи друг освен себе си. Лъвското сърце го знаеше, тя също.

Изправяйки крехките си рамене, тя застана с лице към него, с примирено изражение.

— Прави с мене каквото искаш, милорд, защото само аз нося цялата вина. Не съжалявам, че помагах на Луелин, защото в резултат има мир с Англия, не съжалявам и че помагах на бойците си. Единственото, което мога да кажа в своя защита е, че когато кръстосахме мечове, не те познавах така, както те познавам сега.

Не можеше да го погледне в очите; презрението му към нея блестеше като светлината на фар.

— Защо не ми каза? Можех да те убия! — ревна той. — Исках да те убия. — Поклати глава. — Аз не съм убиец на жени, но ти щеше да ме направиш такъв. Непростимо е.

— Исках да ти кажа, но се страхувах от реакцията ти и съм имала право.