Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Струва си да погледнем и там — каза Лъвското сърце, насочвайки коня си към скалите.

Макар да му беше трудно да повярва, че Ванора е паднала по склона, беше достатъчно отчаян, за да я търси и на малко вероятни места.

Слезе, подхвърли юздите си на Алън и се приближи към ръба на пропастта. Тревожният му поглед претърси подножието и не откри нищо. Тъкмо щеше да се обърне, когато някакво движение привлече окото му. Отначало помисли, че това са просто сенки, породени от лунната светлина или от въображението му, но някакво предчувствие го накара да не се обръща. Тогава сенките се разделиха и той със сигурност видя, че фигурата, която беше забелязал, не е плод на въображението му.

Когато фигурата излезе от сенките, блещукането на златисто върху бяло и искренето на плетена ризница привлякоха вниманието му и той разбра, че това е Белият рицар.

— Заведи коня ми в конюшнята — нареди той на Алън.

— Какво ще правите? — запита Алън. — Видяхте ли лейди Ванора? Да доведа ли помощ?

— Не, момче, не беше милейди. И нямам нужда от помощ. Това е нещо, което трябва да направя сам.

Алън нерешително поведе конете, докато Лъвското сърце затърси как по-лесно да слезе в подножието на скалата. Зърна една почти непроходима пътека, обрасла с плевели, и заслиза, без да изпуска рицаря от поглед. Докато стигна до брега на реката, рицарят беше изчезнал.

— Не е възможно — измърмори той мрачно.

Къде беше изчезнало това копеле? Поглеждайки нагоре към скалата, разбра, че не е възможно рицарят да се е изкачил, без да го забележи. Не, този негодник се беше скрил сред бурените и храстите, които растяха покрай брега на реката под скалата.

Лъвското сърце започна търсенето там, където беше видял рицаря за последно. Измъкна меча си и започна да сече храсталаците, размятайки клоните насам-натам. Когато усилията му се оказаха безплодни, той насочи вниманието си към едрите камъни в основата на скалите. Проправи си път през трънливите храсталаци и огледа камъните, проклинайки тайнствената способност на рицаря да се появява и да изчезва, когато си поиска.

Да не беше някакъв свръхестествен дух? Не, укори се той, не вярваше в призраци. Беше кръстосвал меч с този рицар; нямаше нищо неестествено в начина, по който се биеше той.

Гняв водеше меча му, докато сечеше оплетените храсти и коренища, но интуицията, съчетана с отчаяние, най-накрая взе връх. Дивото сечене беше разкрило дупка, която дотогава беше скрита зад гъсталака.

Светлина проблесна в мозъка му. Нямаше нужда от ясновидец, за да разбере, че се е натъкнал на дълго търсения таен вход в кулата. Тунелът обясняваше много, но оставяше още повече неща необяснени.

Няма по-удобен момент да научи къде води проходът, реши Лъвското сърце, гмурвайки се вътре. Нямаше факел да го води, затова трябваше да си напипва пътя в непрогледна чернота, като се държи за стената и внимателно мести краката си. Пътят беше сравнително сух и водеше все нагоре. По едно време той се блъсна в някаква стена и спря. Тук ли беше краят?

Тънки ивички светлина се процеждаха около краищата и Лъвското сърце разбра, че е застанал пред някаква врата. Опипом намери резето и го вдигна. Поемайки си дълбоко дъх, излезе от тунела, питайки се къде ли ще се озове.

Лъвското сърце излезе иззад олтара в празния параклис, не можейки да събере мислите си. Не знаеше какво да прави с това удивително разкритие. Тайният вход не беше изненада, но да знае, че Белият рицар е можел да влиза и излиза свободно, го объркваше.

Ровейки в мислите си, Лъвското сърце започна да преценява всеки прислужник в кулата. Повечето бяха жени, единствените мъже бяха кухненският помощник, дърводелецът и двама старци. Нито един от четиримата не подхождаше на описанието на Белия рицар. Отец Кадък изобщо не влизаше в сметката.

Дали рицарят живееше в кулата без негово знание? Невъзможно! Но безспорните доказателства го караха да вярва, че ще намери негодника сред стените на Крагдън. Бесен гняв го обзе. Всичко ставаше съвършено ясно. Ванора не само знаеше идентичността на рицаря, но го и укриваше под покрива си. А свещеникът и камериерката й съзаклятничеха с нея.

Лъвското сърце излезе на двора, когато истината го удари в лицето… невероятно силно. Усети как сърцето му започва да бие лудо. Пое си дълбоко дъх, но в гърлото му още стоеше ледена буца. Не искаше да повярва, но фактите бяха неопровержими. Винаги се беше възхищавал на стройното, стегнато тяло на съпругата си. Тя не приличаше на никоя друга жена, която беше познавал дотогава. Силата й, осъзна той, идваше от въртенето на меча. Какъв глупак е бил! Неговият демон е бил под носа му през цялото време, а той е бил прекалено обзет от страст, за да забележи.