Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Готова съм. Очаквах тази нощ още откакто пристигнах в Крагдън.

Усмивката на Лъвското сърце стана мрачна, когато вдигна Алтея на ръце и я изнесе от залата.

Долната устна на Ванора се разтрепери, когато Лъвското сърце излезе от залата с Алтея на ръце, но тя остана изумително тиха въпреки тържествуващата усмивка, която Алтея хвърли към нея над рамото на Лъвското сърце. Изправяйки се на треперещите си крака, Ванора се извини и тръгна по стълбата към дневната. След откритото внимание, което Лъвското сърце проявяваше към любовницата си, всички в кулата вероятно знаеха, че той е охладнял към съпругата си. Публичната проява на внимание към Алтея беше унизителна. Как можеше тя да го понесе?

Когато стигна в дневната, завари Алън да събира вещите на Лъвското сърце. Той се изчерви силно, когато я видя, и започна да се извинява.

— Аз… съжалявам, милейди, но лорд Лъвско сърце ми заповяда да му донеса нещата.

— Няма нищо, Алън, прави каквото трябва. Аз няма да се бъркам.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън, докато Алън свърши работата си и излезе тихо.

Лъвското сърце наистина е охладнял към нея, помисли тя унило. С тежко сърце започна да се приготвя за лягане. Преди да се пъхне под кожите, забеляза меча му на пода, където го беше изпуснал. С почти любовна нежност го вдигна и го подпря до огнището, отказвайки да заплаче за мъжа, който беше пренебрегнал любовта й. Сгуши се на леглото и затвори очи, но сънят не идваше и не идваше.

Лъвското сърце настани Алтея на леглото и й щеше да я остави сама, когато тя го хвана за ръката и го дръпна да седне до нея.

— Къде отиваш?

— Да си легна. Уморен съм, също като тебе. Денят беше пълен със събития.

— Но аз помислих… Ти ме накара да повярвам…

— Ранена си. Би било жестоко от моя страна да ти се натрапвам тази вечер. Ще пратя прислужница да ти помогне да се приготвиш за лягане. Лека нощ, Алтея.

Какво, по дяволите, му ставаше, запита се Лъвското сърце. Алтея проявяваше желание; защо трябваше да си отива от стаята й? Ругаейки се, наричайки се пълен глупак, той се отправи към стаята, която беше приготвена за него. Не беше удобна като дневната, но поне Ванора нямаше да бъде там, за да го измъчва с предизвикателната си усмивка и съблазнително тяло. Как можеше така сладко да се люби с него, а в същото време да го лъже?

Това, което го безпокоеше, не бе толкова фактът, че Ванора е Белият рицар, а това, че тя беше крила истината от него. Като осъзна, че можеше да я убие, едва не се беше разпаднал. Да убие собствената си съпруга — това щеше да го унищожи, но не можеше да й прости, защото го беше лъгала.

Без да съзнава, стъпките му го насочиха към дневната. Не искаше да бъде там, но нещо по-силно от собственото му желание го беше отвело в тази стая. Ръцете му работеха независимо от ума, когато отвори вратата и влезе вътре. Огънят в огнището догаряше, потапяйки стаята в сенки. Погледът му веднага се насочи към леглото.

Ванора трябва да беше усетила присъствието му, защото се надигна на лакът и се взря в него през танцуващите сенки.

— Да не би Алън да е забравил нещо?

Лъвското сърце замря. Какво правеше тук? Докато търсеше някакъв отговор на този въпрос, блуждаещият му поглед съзря меча му, подпрян до огнището.

— Да. Дойдох за меча.

— Да не очакваш нападение през нощта?

Той се приближи към леглото и се вгледа яростно в нея.

— Не знам. Ти ми кажи.

— Не се страхувай. В безопасност си, Лъвско сърце. Ако ти трябва помощ, на драго сърце ще ти предложа меча си.

— Отиваш твърде далече, Ванора — предупреди я той. — Един ден този остър, непокорен език ще ти докара неприятности.

Сега, след като се беше успокоил, си припомни как тя му беше казала, че го обича. Макар да ни вярваше никак на думите й, не можа да не й каже:

— Каза, че ме обичаш. Ако беше вярно, нямаше да ме заблуждаваш.

Светлината на огнището хвърляше отблясъци по бледото й лице. Беше застинала в поза на нахална грациозност и нажежено до бяло отричане. За един кратък момент той помисли, че вижда сянка на болка да прекосява чертите й, но думите й скоро го разубедиха.

— Любовта умря, когато се отвърна от мене и потърси утеха при Алтея. Не изпитвам към тебе нищо друго освен презрение, Лъвско сърце. Това, което направих, беше същото, което всеки мъж би направил за родината си.

— Ти определено не си мъж. Ако те бях убил, никога нямаше да си го простя.

— Заради това ли се сърдиш? Знаех какъв е рискът, когато надянах бронята и се бих, за да защитя дома си. Ако баща ми беше достатъчно щастлив да има синове, те щяха да направят същото като мене.