Брайън Олдис - Хеликония. Лято

Кралят се отличаваше с мрачна и горда осанка. На двайсет и пет години и една-две десети още беше млад мъж, но излъчващото сила лице бе набраздено от бръчки и това му придаваше мъдро изражение — качество, което враговете му отричаха.

Също като своите ястреби, държеше главата си изправена. Обикновено вниманието на хората се приковаваше изцяло в тази глава, сякаш върху кралските рамене се крепеше живото олицетворение на неговия народ. Джандол-Анганол имаше орлов поглед, чиято сила се подчертаваше още повече от острия извит нос, свирепо сключените вежди и елегантната брадичка, скриваща доста чувствени устни. Очите му бяха тъмни и блестящи. Острият им блясък му бе заслужил прозвището, с което го наричаха по тържищата — Борлиенския Орел.

Онези от приближените му, които имаха дарбата да разбират човешкия характер, разправяха, че орелът е в клетка, а кралицата на кралиците още държи ключето. Над Джандол-Анганол тегнеше проклятието на неговия кхмир, неговата неясна и неопределена похот, напълно разбираема в тези горещи времена.

Често бързите движения на главата му като че не подхождаха на спокойната неподвижност на тялото и издаваха присъщия на изнервените хора навик първо да се озъртат, а след това да се обръщат.

Церемонията под скалата на Осоилима приключи бързо. Кралят с процеждаща се през туниката му кръв се върна на борда. С това приключи първата половина на пътуването и корабът отново отплава. Джандол-Анганол се гнусеше от зловонието и нощем спеше на палубата върху постеля от лебедов пух. Верният фагор Юли лягаше в краката му, за да го пази.

Зад кралския кораб на почетно разстояние се движеше втори, поначало използван за превоз на добитък, но сега преустроен. На него плаваше най-преданата на краля военна част — Първа фагорска гвардия. Следобед на третия ден навлязоха във вътрешния залив на Отасол и вторият кораб се приближи, за да защити краля при нужда.

В задухата на Отасол флаговете увиснаха по мачтите. На кея се бе събрала тълпа. Сред знамената и другите символи на патриотизма се виждаха и някои доста зловещи плакати: „ОГЪНЯТ ИДВА — ОКЕАНЪТ ЩЕ ПЛАМНЕ“, „ЖИВЕЙ С АКХА ИЛИ ПОГИНИ НАВЕКИ С ФРЕЙЪР!“ Църквата се възползваше от всеобщата тревога, за да вкара грешниците в правия път.

Измежду две складови постройки с наперена стъпка излезе оркестър и засвири приветствен марш. Възторзите при посрещането на краля бяха твърде умерени.

Да поздравят Негово величество бяха дошли членовете на градската скритина и някои по-изтъкнати граждани. Познаваха нрава на Орела и се постараха да съкратят речите си, а и той им отвърна немногословно.

— Ние винаги с удоволствие посещаваме Отасол, нашето главно пристанище, и се радваме да го намерим все така процъфтяващо. Не ми е възможно да остана тук по-дълго. Знаете какви значителни събития назряват. Имам непреклонното намерение да се разведа с кралица Мирдем-Ингала, за което получих указ с подписа на Великия Ц’сар Киландар IX, Повелител на Свещената пановалска империя и Върховен отец на Църквата на Акханаба, чиито служители сме всички. След като връча този указ на настоящата кралица в присъствието на свидетели, упълномощени от Великия Ц’сар, както законът ме задължава, аз ще бъда свободен и ще взема за своя законна съпруга Симода Тал, дъщеря на Олдорандо. По този начин чрез брачните връзки аз ще укрепя съюза между нашата страна и Олдорандо, сключен в незапомнени времена, и ще затвърдя нашата взаимопомощ в рамките на Свещената империя. Когато се обединим, нашите врагове ще бъдат сразени, а ние ще се издигнем до върховете на някогашното си величие, както е било по времето на нашите деди.

Тук-там се чуха възторжени викове и ръкопляскания. Повечето посрещачи се втурнаха да гледат слизането на фагорската войска на брега.

Кралят се бе отказал от обичайното си облекло и носеше жълто-черна туника без ръкави, така че мускулестите му ръце да личат добре. Панталонът от жълта коприна прилепваше плътно по бедрата и прасците му. Обувките с извити върхове бяха от матова кожа. На колана висеше къс меч. Тъмната му коса бе пригладена под златния обръч на Акханаба, по чието благоволение той управляваше кралството си. Сега стоеше и се взираше в посрещачите си.

Градските първенци може би очакваха да чуят от него нещо по-разумно. Всъщност кралица Мирдем-Ингала се радваше в Отасол на почти същата привързаност, каквато изпитваха към нея жителите на Матрасил.

Джандол-Анганол изгледа намусено свитата си, обърна се и тръгна напред.