Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Звучи твърде сложно, за да е измислено от мрачанците — каза Колчин. — Казват, че не ги бива много по сложните комбинации.

Кавана вдигна рамене.

— Повечето хора, които познавам, стават страшно комбинативни, когато се засягат интересите им. Различават се само по способностите си да използват комбинациите.

— Може би точно затова мрачанците ни посочиха Формби вместо някое много по-далечно място — сухо отбеляза Хил. — Тогава щяха да минат дни преди да разберем, че приятелят на Фиббит не е на Надежда.

— Ако желаете, можем да се върнем, сър — каза Колчин. — Имаме достатъчно гориво.

Кавана поклати глава.

— Няма смисъл. Щом сме вече тук, ще трябва да останем достатъчно дълго, за да зададем няколко въпроса.

Откъм контролното табло се чу ново звънене.

— Пристигнахме — съобщи Хил. — Пригответе се…

Някъде зад тях глухо защракаха релета. Тъмнината над стъкления капак на пилотската кабина се превърна в кратка илюзия на тунел, след това звездите се върнаха на местата си около големия синьо-зелен полумесец, увиснал в пространството пред тях.

— Право на целта — одобрително каза Хил. — Добър автопилот за влизане в околопланетно пространство.

— Мрачанска техника — съгласи се Кавана и загледа светлините, които се движеха около планетата. — Кои от тези кораби са на Мироопазващите сили.

Хил се наведе над дисплеите.

— Всъщност… никои.

— Никои? — намръщи се Кавана.

— Никои, сър. Виждам тридесетина търговски кораба, но те са с икроманска конструкция и регистрация. Няма никакви кораби на Общността.

Кавана потри брадясалата си буза. Никакви кораби на Мироопазващите сили… а те летяха на мрачански куриерски кораб в икроманско космическо пространство. Обективно погледнато, ходът не беше много разумен.

— След колко време ще влезем в обсега на лазерите?

— За да потърсим сателит или наземна станция ли? — попита Хил. — След две минути.

Кавана кимна и погледна планетата над главата си. От редките светлини можеше да се заключи, че Формби не е гъсто населен свят.

— Може би преди да кацнем трябва да установим връзка с някой от тези кораби. За да знаят кои сме.

— Не мисля, че е толкова важно — успокои го Колчин. — Те вече нямат нито наземни, нито базирани на орбита оръжия.

— На твое място не бих бил толкова сигурен — подхвърли Хил и гласът му неочаквано прозвуча странно. — Лорд Кавана, по-добре хвърлете едно око!

В тъмнината зад тях се появи едно тъмно тяло със застрашителни размери. Тяло, осеяно със светлини, със странно извити луминесциращи краища. Тяло, описано в древните летописи. Тяло, което отдавна не съществуваше.

Тялото бързо ги настигна.

— Това е икромански боен кораб — каза задъхано Кавана.

— Да — потвърди Хил. — Не съм сигурен… но мисля, че искат да говорят с нас.

След оскъдно мебелирания апартамент в мрачанския хотел икроманската стая, където бяха приети, почти ги смая. Голяма и богато украсена, тя беше така претъпкана с мебели и художествени произведения, че беше чак неудобна. За Кавана тя беше повече музей с кресла, отколкото кабинет или чакалня. Фиббит, изглежда, я възприемаше по същия начин. Очевидно съвсем забравила за двойките икромански стражи на всяка от трите врати, тя ходеше из стаята, разглеждаше и разучаваше картините, скулптурите, текстила, паната.

Стражите обаче не бяха забравили за нея. Кавана виждаше как под блестящите шлемове очите им се местят при всяко преместване на дългите й крайници, както и при всяко трепване на останалите от групата.

Накрая, след почти два часа чакане, дойде един икроманец.

Високопоставена личност, ако се съдеше по сложния церемониален шлем и украсеното наметало.

— Кой е лорд Стюарт Кавана? — попита икроманецът, още преди да седне на украсеното с резба кресло срещу пленниците.

— Аз — отговори Кавана и се изправи. — Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?

— Аз съм Кливерес си Йатор — каза икроманецът, свали наметалото си и седна. — Дванадесети съветник на Йерархията.

Женско име плюс титла и пост, каквито традиционно се даваха на жени.

— За мен е чест да се запозная с теб, си Йатор — каза Кавана и се поклони. Напрежението, което беше стиснало гърлото му, малко намаля. В ситуацията нямаше нищо добро, но поне можеше да се надява, че няма опасност да предизвика гнева на някой лесно избухлив мъж икроманец. — Бих искал да се извиня за проблемите, които може да е причинило нашето неочаквано пристигане на Формби — продължи той. — Надявам се бързо да разрешим всички недоразумения, ако има такива.