Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

Бронски и тримата му помощници, застанали един до друг срещу двама набити, метър широки бурталци, стояха до таблото на асансьора само на петнадесет метра от тях. Трима от хората — всички без Лий — държаха насочени срещу противниците си малки пистолети със стреловидни куршуми, което според Кавана беше повече провокативно, отколкото разумно. Кожата на бурталците беше дебела и плътна като на слон и практически непробиваема за стандартни стреловидни куршуми.

Зад него се чу тихо щракане на пръсти.

— Добре — каза Хил и насочи пистолета си. — Тръгвайте!

Стиснал зъби, Кавана тихо се измъкна в коридора. Фиббит почти го настъпваше по петите. Колчин чакаше в плитката ниша, където беше входът за аварийните шахти. Кавана направи една крачка… две…

— Ей — извика някой. — Сандуулийката!

Внезапно в коридора стана светло като бял ден, последва трясък като от гръмотевица, взривната вълна удари Кавана, вдигна го във въздуха и го захвърли на пода.

Но преди да падне една ръка го хвана за рамото, задържа го и го повлече напред.

— Бързо! — прозвуча в кънтящите му уши гласът на Колчин. — Влизайте!

Последва втора експлозия, този път по-далечна. В съпровождащия я светлинен блясък Кавана видя, че Колчин го бута към един от трите тънки стълба в аварийната шахта. Той протегна ръце точно навреме, хвана се за стълба и някак си успя да стъпи на платформата.

В същия миг над него се спусна обезопасителната клетка и той започна да пада почти свободно в тъмната шахта. Чуваше свистенето на въздуха и далечния вой на аварийните сирени. Над него се чуваше нещо като писклив хленч от страх или ликуване. Някъде още по-високо проехтя трясък, последван от слаб блясък от трета експлозия…

Миг по-късно платформата забави главоломното си падане и теглото му неочаквано се върна. Той стисна стълба, загубил надежда, че обезопасителната клетка ще издържи на натоварването, и се зачуди колко сигурни са всъщност тези аварийни шахти…

С последно разтърсване и кратко метално изскърцване платформата спря, обезопасителната клетка се вдигна и на пода до него падна някакво стенещо същество. Право отпред, очертана от проблясващи червени светлини, имаше врата. Кавана се отблъсна от стълба и олюлявайки се, зашеметен от стремителното спускане и експлозиите горе, тръгна натам. Раменете му допряха вратата, тя се разтвори и го изхвърли навън.

Намираше се на тясна алея, свързваща хотела с покритата входна рампа на паркинга до сградата. Беше слабо осветена и в този утринен час, доколкото можеше да види, безлюдна.

— Кавана? — чу се откъм входа разтреперан дуулиански глас. — Къде си?

— Тук съм, Фиббит — отвърна Кавана и се върна да хване ръката, опипваща открехнатата врата. Беше забравил колко слабо е нощното зрение на сандуулийката. Нищо чудно, че през цялото спускане хленчеше толкова силно. Той отвори вратата още малко и измъкна Фиббит…

Чу се силен шум, скърцане на метал и на пода до стълба тупна още някой.

— Колчин? — извика Кавана.

— Да, сър — обади се той. — Фиббит с вас ли е?

— С мен е. Къде е Хил?

Отговори му силно свистене на въздух и платформата на Хил пристигна.

— Как си? — попита го Колчин.

— Чудесно — малко самодоволно отговори Хил. — Най-добре е да тръгваме… Пуснах зад нас мъгла, но това няма да ги задържи задълго.

— Правилно — съгласи се Колчин и двамата последваха Кавана и Фиббит по алеята. — Ще се опитам да взема колата. Ти преведи лорд Кавана от другата страна на улицата и се скрийте някъде.

— Разбрах — отговори Хил и в ръката му се появи пистолет. — Хайде, сър.

Тримата затичаха.

— Какво стана горе? — попита Кавана, без да е съвсем сигурен, че иска да чуе отговора.

— Не наранихме никого, ако имате предвид това, сър — увери го Хил. — Само взривихме някои части от пода и тавана, за да се скрием.

Стигнаха до края на алеята и Хил спря и огледа безлюдната улица.

— Изглежда чисто — каза той. — Онзи вход отсреща… с навеса. Да опитаме да се скрием в него.

Пресякоха улицата и стигнаха до входа, без да привлекат нечие нежелано внимание.

— Безопасно ли е да се свържа с кораба? — попита Кавана и извади видеотелефона си.

— Включете на кодиран режим — отвърна Хил, коленичи до вратата и пак огледа улицата. — И бъдете кратък.

— Ясно.

Той набра номера. Тева отговори още на първото позвъняване и попита:

— Къде сте, сър?

— Прибираме се — съобщи Кавана. — След десет минути сме при теб.

Тева погледна към нещо, което мина покрай екрана на видеотелефона, и каза: