Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Ще го имам предвид — обеща Кавана.

— Снимах от три различни ъгли, сър — докладва Гарсия на Бронски. — Да снимам ли нещо друго?

— Не, засега това е достатъчно — каза Бронски. — По-късно можем да се върнем. Вярвам, че не възнамерявате да отидете някъде, Кавана?

— Само в леглото — отвърна Кавана. — Това устройва ли ви?

— Напълно — каза Бронски. — Спете колкото си искате. На сутринта ще трябва да отговаряте на много въпроси.

— С нетърпение ги очаквам.

— Аз също. Лека нощ, лорд Кавана. Приятни сънища.

С последна иронична усмивка Бронски заобиколи стъклената преграда и излезе, придружен от хората си.

— Всичко е чисто — докладва след миг Колчин. — Вратата е заключена.

— Благодаря — каза Кавана и седна уморено на дивана до бродерията. Събитията се бяха развили с шеметна бързина. — Предполагам, че не са отишли много далеч.

— Вероятно — съгласи се Колчин. — На излизане Бронски спомена нещо за охраняване на входовете. Какво все пак беше всичко това?

— Няма представа — отвърна Кавана и поклати глава. Почувства се стар и уморен. Съжаляваше, че е срещнал Фиббит и е видял бродериите й. — От начина, по който действат, човек ще помисли, че пречим на някакъв план, свързан с КИОРО. Хайде да помислим малко. Къде може да е отишла сандуулийката?

— Тук съм — чу се разтрепераният глас на Фиббит точно под него.

Кавана трепна и погледна надолу. Изпод тесния диван се подаде тънка сандуулийска ръка. Ноктите дращеха по килима.

— Фиббит! — извика Кавана, скочи от дивана и се наведе да погледне. Тя наистина беше отдолу — свита и изкривена в невъзможно малкото пространство. — Изплаши ме.

— Моите най-големи извинения, Кавана — каза Фиббит с все така разтреперан глас. — Нямах намерение да подслушвам частния ви разговор.

— Не беше съвсем частен — успокои я Кавана и загледа възхитен как тя изправя една по една отделните части на тялото си и се измъква. Не знаеше, че сандуулийците са способни на това. — Радвам се за проявената съобразителност и разбирането, че не трябва да вдигаш шум.

— Нямах друга възможност. — Фиббит се изправи и протегна дългите си крайници. — За какво им бях, Кавана?

— Не знам — отговори той, пресегна се и вдигна бродерията. — Предполагам, че е във връзка с този човек. Само него ли видя да влиза в Информационната агенция?

— Само него — каза Фиббит и въпреки напрежението й Кавана долови в гласа й нотки на гордост. — Харесва ли ти?

Кавана обърна бродерията към светлината. За първи път виждаше портрета отблизо. Както и другите бродерии на Фиббит, тази беше изключително хубава. Изобразяваше лице на възрастен човек, може би прехвърлил седемдесетте, с бяла коса, но бодър. Очите му излъчваха подчертана интелигентност. Носеше сако на кестеняво-кафяво райе и грижливо завързано около врата шалче.

Струваше му се, че го е виждал. Нещо в лицето му беше познато.

— Много ми харесва — призна Кавана и леко наклони бродерията. Фиббит беше използвала същата техника, както и в бродерията на Информационната агенция, техника, която изразяваше промяната на настроението, създавано от ведрия изгрев и меланхоличния залез. Й при тази, както и при другата, гледано под различен ъгъл, лицето изглеждаше същото, но едновременно с това в него се появяваше нещо коренно различно. Кавана я наклони назад, после напред…

И неочаквано разбра.

— Променят се изразените емоции — каза той и отново наклони бродерията. — От спокойно лицето преминава в… — Кавана промени ъгъла и по гърба му пробягна студена тръпка. — От спокойно до ужасено. Истински ужасено.

— Само него — повтори Фиббит. — Два пъти мина покрай мен. Първия път преди седем дни, втория — два дни по-късно.

Кавана загледа бродерията, опитвайки се да изтълкува промяната. Беше непосилно за ума му, особено в пет сутринта.

— Колчин, съзнанието ми е още замъглено. Можеш ли да разбереш какво изразява това лице?

— Да, сър — отвърна Колчин. — Първия път е било точно преди новината за нападението на Доркас от завоевателите. Втория — веднага след това.

— Това обяснява промяната на настроението — намеси се Хил.

Кавана отново наклони бродерията и дълго разглежда изплашеното лице.

— Не — бавно каза той. — Не, не е само това, има и нещо друго. Тук наистина има изразен страх, но има и нещо друго. Има елемент на… не зная на какво точно. Вина или срам, или чувство на неизпълнена отговорност. Нещо такова. Фиббит, сигурна ли си, че не знаеш кой е този човек?