Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Добре, ще направим изключение — каза с нежелание Палликко накрая. — Но само за един ден — утре до залез-слънце. Ако това не ви устройва, сандуулийката трябва да замине сега!

— Напълно ни устройва — отвърна Кавана, опитвайки се да потисне чувството на вина. Задачата му тук беше завършена и той трябваше да замине веднага за Доркас, за да помогне на Арик и Куин в приготовленията. Тук нямаше повече никаква работа — да преследва призраци или да се бие с вятърни мелници, или каквото и да било от този род. — Вероятно ще напуснем Мра-миг много преди това.

— Промени заповедта! — обърна се Палликко към един от митничарите. — Кавва мрон се ган се мраш.

— Ба мраш — кимна служителят и бързо излезе.

Палликко пак погледна Кавана и каза:

— Документите ще бъдат поправени. Ще имате ли нужда от помощ за настаняването на сандуулийката, лорд Кавана? Или за бродериите?

— Апартаментът ни е достатъчно голям и има място за всички — увери го Кавана. — А колкото до бродериите, ще вземем само повредената. Останалите вече са минали митническа проверка. Те могат да бъдат пренесени направо на „Каватина“.

Един от мрачанците със синьо таке погледна Палликко и после каза:

— Ще бъде изпълнено.

— Добре отвърна Кавана и кимна. — Ела с нас, Фиббит. Благодаря ти за помощта и за отделеното време, Палликко.

— За мен е чест да обслужа хората от Общността — каза тихо мрачанецът. — Приятна вечер, лорд Кавана. И дано бродерията стане хубава.

Кавана се усмихна.

— Благодаря. Не се съмнявам.

И последната туба с херметизиращ материал бе проверена, последният резервен електронен модул капсулован, последният кашон с храна затворен. Мелинда Кавана въздъхна облекчено, изключи компютъра си и остави магнитната карта до него.

— Край! — каза тя на глас. — Всичко е набавено и проверено.

После стана, разкърши се и погледна купищата каси и варели, натрупани край стената на наетия от нея склад. Бяха наистина много и макар да чувстваше как слепоочията й туптят от умора, тя за момент си позволи да изпита леко самодоволство. Беше подготвила всичко за рекордно кратко време. И си беше свършила работата добре. Всичко необходимо за експедиция на четиринадесет души за няколко седмици беше събрано в тази стая. Сега й трябваше единствено контейнер, в който да го натовари.

— Има ли някой тук? — извика някой зад нея.

Мелинда се обърна и се намръщи. Не приличаше на гласа на човека, от когото беше наела склада.

— Насам — отговори тя.

Чу се шум от стъпки й иззад купа кашони се появи млад мъж в униформа на Мироопазващите сили.

— Здравей — каза той и огледа току-що проверените от нея припаси. — Доста неща си струпала.

— Радвам се, че ти харесва — отговори Мелинда, опитвайки се безуспешно да разпознае черните бойни отличителни знаци върху яката на мъжа. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Вероятно — каза той и докато се приближаваше към нея, продължи да разглежда кашоните. — Чух за този твой впечатляващ таен склад и наминах да го видя.

— Не знаех, че е станал туристическа атракция — отвърна сухо Мелинда. — Не искам да прозвучи грубо, но в момента съм много заета. Пък и всичко тук е частна собственост.

— Страхувам се, че точно сега това няма никакво значение — възрази той. — Доркас е пред обявяване на военно положение и дали то ще се обяви, или не вероятно ще зависи от сътрудничеството, което ще получим.

— Така ли? — възкликна тя хладно. — Чудно ми е как твоят командир допуска подобно отношение към цивилни гости.

Мъжът тръгна към нея и спря. И за първи път внимателно я огледа.

— Това не е въпрос на отношение, доктор Кавана — възрази той. Гласът му беше по-студен от нейния. — Това е констатация на факт. Ние очакваме евентуално нападение — поне според моята лична преценка. Цивилна или не, ти си във военна зона, за която отговарям. Аз имам и правото, и задължението да направя всичко необходимо, за да защитя гражданите на Доркас.

Мелинда усети как гърлото й пресъхна. Сега той бе само на метър от нея и тя можа да види отличителните знаци на яката му — сокол и звезда: подполковник.

— Съжалявам — каза Мелинда и наистина съжаляваше. — Не исках да прозвучи така.

За момент той остана неподвижен. После — почти с нежелание според нея — изкриви устни в нещо като усмивка и каза:

— Извинението е прието. Ще направя компромис. И ще подбирам по-добре приказките си. Нека да започнем отначало, става ли? Добре дошла в Доркас, доктор Кавана. Аз съм подполковник Кастор Холоуей, командир на местния гарнизон на Мироопазващите сили. Моят офицер по материално-техническо обезпечаване ми докладва, че си пристигнала с половин товарен кораб запаси. — Той посочи наредените кашони. — Очевидно е бил прав. Вероятно се досещаш за следващия ми въпрос.