Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Не — отговори Кавана. — Можехме да си спестим пътуването дотук. Как е апартаментът?

— Чист е — отговори Хил и погледна работодателя си. — Знаете ли, сър… нека не ви прозвучи нахално… но може би ще помогне, ако знаем какво точно търсите. И защо го търсите.

— Никак не ми звучи нахално — увери го Кавана. — Търся информация за завоевателите. Какви са, откъде са дошли… такъв вид сведения. С каква цел — засега не мога да ти кажа.

— Разбирам. — Хил кимна. — По мое мнение може би ще трябва да проверим главните правителствени архиви на Мра.

Кавана поклати глава.

— Всъщност там едва ли знаят повече от записаното тук. Мрачанците са особено горди с ефективното разпространяване на информация. Тук имаме достъп до същите данни, без да губим за пътуване по пет часа във всяка посока.

— Толкова ли ни е ограничено времето?

Кавана погледна графика. Мелинда сигурно бе вече на Доркас, звездолетът майка също трябваше да е там. Нищо не бе чул за Арик, но ако спазваха изготвеното от Куин разписание, те трябваше да не са на повече от два дни път оттам. Пресметна, че за да стигнат с „Каватина“ до Доркас ще им трябват двадесет часа…

И после какво? Целта на това отклонение беше да добият представа откъде Арик да започне да търси брат си. Но той не знаеше нищо.

Видеотелефонът в джоба му иззвъня, той го извади и го включи.

— Ало?

Изненада се от картината на дисплея. Беше изкривен, неясен образ, смътно наподобяващ човешко лице.

— Тук е Колчин, сър — чу се гласът на телохранителя, едва различим от фоновия шум. — Сандуулийката… Фиббит. Искате ли да говорите с нея, или е достатъчно да знаете, че излезе жива и здрава от Информационната агенция?

— Достатъчно е — отговори Кавана, намръщи се и неочаквано разбра, че онова, което вижда, е куртката на Колчин. Очевидно той притискаше видеотелефона до гърдите си, малко под брадата. — Разбира се, бих могъл да й задам няколко въпроса, ако търсиш извинение да я доведеш тук.

— Не става въпрос за извинения, сър — каза Колчин. — Но ако искате да я видите, по-добре да прескочите до космодрума. Изглежда, мрачанците се гласят да я отпратят от планетата.

От хотела до космодрума стигнаха за пет минути. Хил не си направи труда да паркира колата. Просто я спря пред входа на сградата и всички се втурнаха вътре.

Колчин ги чакаше в почти празното фоайе до един от коридорите към изхода.

— Къде е Фиббит? — попита Кавана.

— На пропуска за митническа проверка — каза Колчин. — По-добре да побързаме… след като мине проверката, ще е много трудно да се свържем с нея.

— Правилно — съгласи се Кавана и докато вървяха по коридора, попита: — Какво стана?

— Когато се върнах при Агенцията, точно я извеждаха. Същите трима мрачанци плюс още един. Пристигна голяма правителствена кола и всички се качиха. Изпих набързо едно питие и пропътувах заедно с тях няколко квартала до някакъв район пълен с бордеи. Там се навъртаха главно немрачанци.

Кавана се намръщи.

— Не съм мислил, че близко до Миг-Ка Сити има немрачански анклави.

— Не е отбелязан на картата — каза Колчин. — Макар че ако бях на тяхно място, бих се постарал да го скрия, независимо кой живее там. Във всеки случай всички влязоха в една бърлога. Останаха няколко минути вътре и после излязоха. Сандуулийката носеше на гърба си голям вързоп, а всеки от мрачанците носеше по цяла купчина бродерии в рамки. Натовариха всичко в колата и пристигнаха право тук.

— Сандуулийката беше ли с белезници? — попита Хил.

— Като че ли не беше — отговори Колчин. — Доколкото можах да преценя, беше се примирила.

— Имаш ли представа с кой полет ще пътува? — отново попита Хил.

— Не — призна Колчин. — Проверих разписанието. Следващият кораб за Улу отлита след шест часа. Не мога да си обясня защо бързаха толкова.

Завиха по един последен коридор и там, на ниска маса за митническа проверка, на двадесет метра пред тях, бяха Фиббит и половин дузина мрачанци. Двама от тях носеха светлосини митничарски такета.

— Може би имат основателна причина — каза Кавана. — Хайде да проверим.

Мрачанците, разбира се, ги видяха, но не показаха никакви признаци на изненада или вина. Накрая Фиббит също ги забеляза и се обърна.

— Кавана — извика тя и разтвори уста в ужасна наглед дуулианска усмивка. — Дошли сте да ме изпратите! За мен е чест! Връщам се у дома!

— Това е чудесно, Фиббит — каза Кавана и огледа мрачанците. — Но аз мислех, че нямаш пари за билет.