Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Не ви заплашвам — отвърна Кавана и въздъхна, почувствал едновременно и раздразнение, и вина. Колчин беше прав. Човек можеше да харесва мрачанците и независимо от това да изпитва желание да им извие вратовете. — Само се опитвам да ви кажа, че сега не е време да се държим като сърдити деца. И хората, и мрачанците се пекат на един и същи огън, затова всичко, което можете да ни съобщите, би могло да се окаже важно. Независимо колко банално изглежда.

— Ще наредя да се проучат тези слухове — каза мрачанецът, вдигна ръка и я пусна с театрален жест на умора и примирение. — Ако има такива, ще ви ги съобщим. В Мра-миг ли сте настанени?

— Смятаме да останем на кораба — отговори Кавана. — „Каватина“ е на товарния кей…

— На частен кораб?

— Да — каза Кавана — „Каватина“, регистриран в Ейвън. Намира се на товарния кей…

— Няма да стане! — прекъсна го чиновникът. — Данните не могат да се предадат на немрачански кораб. Трябва да се настаните в хотел.

— Какво значи това? — намръщи се Кавана. — Винаги съм получавал данни на кораба си.

— Не можем да ви ги предадем на кораба — отговори чиновникът. — Готвим се да защитаваме домовете си и имаме недостиг на работна ръка. Данни могат да се изпращат само на мрачански кораби или сгради.

Може би беше основателно, помисли си Кавана. Предаването на сведения по куриер изискваше повече усилия, отколкото използуването на мрежа за пренасяне на данни. Но можеше и да потвърждава предположението на капитан Тева, че мрачанците искат между тях и икроманците да има колкото се може повече човешки същества.

За съжаление и в двата случая той не можеше да направи нищо. Не и ако искаше да разгледа древните летописи.

— Добре — каза Кавана. — Можете да ни изпратите информацията в хотел „Мрапиратта“. Но имай предвид, че не разполагаме с много време.

— Ще наредя веднага да се проверят слуховете — повтори мрачанецът. — Повече от това не мога да обещая. Както вече казах, не ни стига работна ръка. Но ще направим каквото е възможно.

— Ценя усилията ти — отвърна Кавана. — Искам да подчертая, че информацията, която ще съберем за завоевателите, ще помогне на всички ни.

Мрачанецът го изгледа, после, без да каже нищо, се обърна и поднови работата си на компютърния терминал.

Очевидно срещата беше приключила. Кавана се обърна към Колчин и кимна към вратата.

— Какво ще кажеш? — попита Кавана, когато излязоха на улицата.

— Мисля, че не се зарадва много на посещението ни — отговори Колчин. — Останах с впечатление, че според него напразно му губим времето.

— За съжаление има голяма вероятност да е прав — призна Кавана. Беше очаквал едва ли не всеки мрачанец поне да е чувал за тази легенда, макар и да не вярва в нея. Сега се питаше дали наистина просто не си губят времето. И не само го губят, но и да ги мислят за глупаци.

Помъчи се да отхвърли тази мисъл и дори се ядоса, че я е допуснал. Рискът да го вземат за глупак никога не го беше спирал от изпълнението на набелязания план. Но сега ставаше дума за живота на Фелиан и нямаше място за сантименталности.

И не само за живота на Фелиан, но и на Арик.

— Ще им дадем една нощ — реши той, погледна по улицата и вдигна ръка. Колата им излезе от паркинга и се насочи към тях. — Ако не се обадят до утре сутринта, ще приемем, че не са открили нищо.

— Значи ли това, че ще се настаним в хотела? — попита Колчин. Хил спря пред тях и отвори вратата на колата.

— Налага се — отвърна Кавана и се качи. — Но ако не научим нищо до вечерта, може би ще трябва да сменим курса. Например да отидем на някой космодрум и да се опитаме да намерим някой стар мрачански космонавт, от когато да изкопчим нещо.

— Не съм много сигурен, че е разумно, сър — предпазливо каза Колчин. — По тези места се мотаят много немрачанци. Ще си навлечем неприятности.

— Надявам се, че двамата с Хил без затруднение ще обработите някой стар паволиански пияница — успокои го Кавана. — Промяна на плановете, Хил. Отиваме в хотел „Мрапиратта“.

— Да, сър — каза Хил, без да откъсва очи от огледалото за обратно гледане. — Но се питам дали преди да тръгнем да не хвърлите едно око вляво. От другата страна на улицата, под онзи триъгълен навес, малко зад него.

Кавана се обърна. С гръб към сградата, без да обръща внимание на мрачанските пешеходци, седеше космат сандуулиец. От ръста и телосложението му личеше, че е жена. На краката си беше подпряла малка трапецовидна дървена рамка с опънат върху нея плат.