Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

И замръзна. Откри и последното парче от пъзъла. Килията му представляваше пълно копие от каютата на Даями: включително чекмеджетата под леглото, където Даями държеше изследователския си персонален компютър.

Фелиан пусна чантата в чекмеджето и бавно го затвори. Ето откъде извънземните бяха взели речниковия фонд. По отношение на сигурността Даями беше от онези параноидни личности, които не искаха личните им файлове да се вкарват в компютърна система, където теоретически до тях можеше да има достъп всеки, успял да преодолее бариерите на защитните кодове. Използуването на личен персонален компютър от страна на Даями беше техническо нарушение на разпорежданията за сигурност. За старшите офицери от Мироопазващите сили това беше публична тайна и Фелиан никога не беше чувал някой да е бил прекалено разтревожен от този факт. Малцината, проявили загриженост, по-скоро се питаха що ли за тайни крие Даями в личните си файлове.

Той отпи още една глътка ароматизирана вода и легна. Беше лошо, че са взели речниковия фонд от компютъра на Даями. Но какво друго бяха съдържали файловете му? Може би подробна карта на Общността с пълни навигационни данни? Или численост и организационни данни за Мироопазващите сили, включително местоположението на отрядите?

Или информация за КИОРО?

Фелиан се обърна. Пак се появи — нещо, което мислеше, че е видял, което беше уловил с периферното си зрение. И отново нямаше нищо.

Или най-малкото вече нямаше нищо.

Фелиан огледа бавно стаята, взирайки се внимателно във всичко. Нямаше нищо, на което да припише видяното движение: никакво физическо преместване, никакъв светлинен трик, никакво отражение. Може би беше нещо друго, някакъв друг тест, подобен на онзи с отворената врата.

Отново се обърна към стената. Добре. Щом са решили, нека си играят игричките. Рано или късно той ще намери начин, да се измъкне оттук.

Отново сложи ръка на стената и задраска лениво с нокти, опитвайки се да си спомни всичко, което беше учил за стъклото.

Едо беше последната останка от някога гордата японска Хегемония. Последната от петнадесетте колонии, все още политически свързана с метрополията. Повечето колонии се бяха откъснали от създалите ги страни и или се бяха обединили с други колонии от съответната планета, или директно се бяха присъединили към Общността като независими държави. Чрез уникалната си политическа система в началото Севкоорд беше в съюз с няколко колонии, но Хегемонията вече нямаше никакви предимства, така че сега беше останала само връзката с Едо.

Базата на Мироопазващите сили на Едо беше политически компромис, навремето сериозно критикуван от политиците. На шестдесет светлинни години от Земята, разпростряла се върху секторите Лира и Пегас, тя беше значително по-близко до миролюбивия Авуирли, отколкото до по-опасните групи паволиански или икромански светове. Точно затова противниците на Мироопазващите сили от отдавна я сочеха като пример за военнополитическа глупост. Според тях нямаше никакво основание за поддържане на толкова големи мироопазващи подразделения по границите с такива малки колониални светове като Масиф, Берген, Калевала и Доркас.

Сега обаче тези критики вероятно щяха да престанат.

Чакалнята на базата беше внушителна. В нея можеше удобно да се чака в продължение на часове. Кавана започна да си мисли, че са подложени тъкмо на такъв тест.

— Съжалявам, лорд Кавана — каза може би за десети път морският пехотинец, застанал на пост пред вратата. — Адмирал Рудзински е още на заседание. Сигурен съм, че щом се освободи, ще се обади.

— И аз съм сигурен — каза Кавана, като се опитваше да потисне раздразнението си. — Можеш ли да потвърдиш, че поне е информиран за присъствието ми?

— Сигурен съм, че му е докладвано, сър.

— Можеш ли да го потвърдиш?

— Убеден съм, че му е казано, сър.

— Ясно — промърмори Кавана, обърна гръб на часовоя и отиде при другите.

— Научи ли нещо? — попита Арик.

— Могат спокойно да сложат вместо него телефонен секретар — отвърна с въздишка Кавана и седна между децата си. Останалите му деца. — Още е на заседание.

— Но нали имаме уговорена среща.

— Точно така. Трябваше да ни приеме още преди час.

— Почвам да си мисля, че се крие — промърмори тихо Арик.

— И на мен започва да ми се струва подозрително — каза Мелинда.

Седналият до Арик Колчин се размърда и се обади:

— Може би не трябва да чакаме официално разрешение.