Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

Бронски отново погледна към Айзен, който в отговор недоумяващо повдигна рамене.

— Не разбирам за какво говорите — каза Бронски.

— За Селадон, разбира се — тихо отговори Шолон. Внезапно замечтаността изчезна от лицето му. На нейно място се появи същият израз на вина и страх, който Кавана беше видял в бродерията на Фиббит. — Било е мощно слънчево изригване. Това е било. Станало е точно когато паволианските кораби са се измъкнали от засадата, когато са напуснали защитната покривка на планетарната сянка. Разбира се, те не са могли да видят, че идва… били са в сянката на планетата. Чисто съвпадение. Едно на един милион. Може би дори на един милиард.

— Сър? — настойчиво се обади Айзен и обърна глава към Кавана. — Мисля, че това не трябва да достига до ушите на цивилните.

— Правилно — с тъжен глас каза Бронски. — Във всеки случай вече е доста късно. Продължавайте, господин Шолон. Какво се е случило тогава?

Шолон изви устни в тъжна усмивка.

— Какво имате предвид с това „Какво се е случило?“ Всички са загинали, това се е случило. Цялата радиация влязла в соплата на двигателите, които не са имали защитни полета. А после и в корабите. Фокусирана и концентрирана от свръхплътния метал и течните рефлектори, поставени, за да не позволят излизането на сигнали навън. — Той впери невиждащ поглед в пространството. — Радиацията ги е убила. До един.

Лицето на Бронски беше като на човек, минал нощем през гробища.

— Да не искате да кажете, че КИОРО не съществува? — попита той.

Шолон поклати глава.

— Разбира се, че не съществува. Никога не е съществувало. Аз го разбрах. Чудех се защо никой не беше чувал за неговото разработване, защо за него бе съобщено едва след Селадон? Ами просто защото не е съществувало. Разбрах го. Но не казах никому.

— Защо не казахте? — попита Кавана.

Шолон отново поклати глава, очите му се насълзиха.

— На това се крепеше мирът. Нима не разбирате? Заплахата от КИОРО спираше паволианците от война. Спираше и икроманците. Всички спираше.

— Но няма да спре завоевателите — каза Колчин.

Шолон затвори очи.

— Зная — промърмори той. — Известно ми е. Може би Севкоорд трябваше отдавна да разкрие истината. Такава гордост! Да мислят, че могат да използуват един мит, за да поддържат мира! Такава глупост, глупава гордост!

Гласът му постепенно заглъхна. Никой не проговори. Кавана гледаше стареца, ударите на сърцето му ехтяха, сякаш около него се сриваше Вселената. КИОРО някога му беше дарило живот, беше турило край на една война, в която той може би щеше да загине. По-късно му даде часове на страх от избухване на нови войни, които щяха да разрушат Общността и да превърнат жителите й на прах. А допреди съвсем малко му даваше надежда. Надежда, че непобедимите завоеватели могат да бъдат спрени.

И нито една от тези надежди не беше била реална. Нито една.

Бронски пое дълбоко дъх.

— Свърши ли, Айзен?

В погледа на Айзен се четеше спомен от нещо далечно.

— Да, сър, свърши — тихо каза той.

— Добре — каза Бронски. — Всички в стаята да бъдат арестувани! Свали този маншон…

— Момент — обади се Лий. — Не можеш да ни арестуваш като низши офицери, генерале. Като член от екипа на депутата Вандайвър…

— Млъкни, Лий! — сряза го Бронски. — В момента не ме интересува кой си и какъв си. Оставаш в карантината, докато не разбера дали нещо от чутото е вярно. И какво, по дяволите, ще правим, ако е вярно?

— Трябва да има записи — промърмори Кавана. — Регистрация на радиацията, направена от корабите на Севкоорд по време на сражението. Генерале, какво ще правим с дъщеря ми? Аз не мога да стоя тук и да бездействам, докато тя е в опасност.

— Съжалявам, лорд Кавана, но нямам избор — каза през зъби Бронски. — И за да съм съвършено честен, след онзи малък частен разговор на Формби ще ви кажа, че вие сте за затвора. Айзен, доведи Чо Мин!

— Слушам, сър — каза Айзен и тръгна към вратата.

— Правиш сериозна грешка, генерале — излая Лий. — Не можеш да се отнасяш така с един сътрудник на депутат.

— Мога и… по дяволите! — Бронски посегна към вътрешния си джоб…

И замръзна. Лицето му стана мрачно и неразгадаемо, очите му се фокусираха върху нещо над рамото на Кавана. Кавана пак усети как гърдите го стягат и се обърна.

Беше Колчин. В краката му лежеше отпуснатото тяло на Айзен, а в ръката му имаше пистолет, насочен към Бронски.

— Бавно, генерале — каза Колчин. — Съвсем бавно извади ръката си. Празна.

— Ти с всичкия ли си? — изсъска Бронски. — Това няма да ти се размине.