Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

И повърна върху стената право пред Трр-гилаг.

Зхиррзхианецът скочи почти цял метър назад и излая нещо, което прозвуча като изненада. Четиримата техници се раздвижиха — двама се насочиха към вратата на килията на Фелиан, другите изтичаха към съседната стая.

— Те донесе гащеризон — каза Трр-гилаг с малко по-писклив от друг път глас. — Какво ти е, Кавв-ана?

— Болен съм. Нали ти казах — отвърна Фелиан. Краката му трепереха и със закъснение той се замисли върху реакцията си. Беше очаквал спазмите в стомаха, но не и такава слабост в краката. Ако не бе в състояние да действа, всичко щеше да отиде нахалост.

Все пак имаше няколко минути преди да настъпи решаващият момент. Той пусна водата, пъхна глава под крана, нагълта се с вода и започна да плюе по пода.

— За какво това? — чу гласа на Трр-гилаг. — Кавв-ана? За какво това?

— Плакна си устата — отговори Фелиан, спря водата, излезе и отново се подпря до стената. Добре. Краката му престанаха да треперят. — Стомашните сокове са пълни с киселина. Много лошо за кожата и устата. А парите не са добри за белите ми дробове. Трябва да ме пуснеш веднага да изляза.

Отнякъде се появиха двама зхиррзхианци и забързаха към вратата на килията. Единият носеше усмирителния гащеризон, другият — черния пусков апарат, с който нормално работеше Нзз-ооназ. Един от техниците при вратата на килията се пресегна да я отвори, Трр-гилаг каза нещо остро и той спря. Последваха още заповеди и зхиррзхианецът с усмирителния гащеризон отиде до прозорчето и му го подаде.

— Ти може облече това? — попита Трр-гилаг.

— Ще се опитам — отговори Фелиан, изправи се и прекоси килията. Значи нямаше да стане лесно. Беше се надявал, че тревожното му ново поведение ще разстрои Трр-гилаг толкова, че да забрави усмирителния гащеризон или стандартната процедура, свързана с него. Очевидно зхиррзхианецът беше запазил пълно присъствие на духа.

Което означаваше, че няма да е лесно.

Фелиан облече усмирителния гащеризон с бързината, която смяташе за безопасна, опитвайки се да балансира измислената слабост от болестта си с необходимостта да изпълни плана си преди Трр-гилаг да извика помощ.

— Добре — каза Фелиан и се облегна на касата, когато отвориха вратата. — Аз съм… една минутка — помоли той, стисна пак корема си, обърна се, забърза към тоалетната и се свлече на колене пред чинията.

Сега стомахът му вече беше почти празен и единственото, което успя да постигне, беше само повдигане без повръщане и нови спазми на стомашните мускули. Но и това беше нещо. В действителност той търсеше начин да се върне под душа… и когато отново излезе навън, усмирителният му гащеризон беше вир-вода.

— Ох — каза Фелиан, върна се при чакащата група изнервени зхиррзхианци и избърса без нужда лице с мокрия си ръкав. — Да тръгваме преди да се е случило отново.

Излязоха от сградата. Слънцето още не беше се показало иззад сиво-зелените върхове на дърветата. Въздухът беше студен и дъхът на Фелиан се превръщаше в малки облачета, а по мокрия му гащеризон започнаха да се втвърдяват остри ледени кристалчета.

Но той не ги забелязваше. На площадката за кацане, на не повече от сто метра от него стоеше корабът. Не беше кой знае колко красив, но щеше да го откара у дома.

Мрачански куриерски кораб клас „Премра“.

Или по-скоро онова, което беше останало от него. Този кораб беше участвал във войни или най-малкото в типична зхиррзхианска битка. Мрачанската метална конструкция беше почерняла и нащърбена, покрита с язви, които сякаш бяха стигнали до вътрешността на корпуса преди да бъдат запушени от самовулканизиращ се херметизиращ уплътнител. Почти целият нос липсваше, зейналата дупка беше запълнена с някакъв груб бял материал, който не приличаше на нищо, използувано от мрачанците. Но задната част изглеждаше относително здрава и очевидно корабът беше преминал през атмосферата на собствен ход. До изходната рампа се бяха струпали група зхиррзхианци. Сцената напомняше на собственото му пристигане преди три седмици. Това можеше да усложни изпълнението на плана. Ако някой от тях бе въоръжен…

— Това добър? — попита Трр-гилаг, който неотлъчно го следваше.

Фелиан обърна глава и погледна изгряващото слънце.

— Да, по-добре съм — каза той и потрепери в мокрите си дрехи. — Но трябва да се понагрея малко на слънце.

— Това няма стане — каза Трр-гилаг.

Фелиан имаше чувството, че сърцето му спира.

— Какво имаш предвид? — попита той и през гърба му премина тръпка, която нямаше нищо общо със студения вятър.