Тимъти Зан: Гордостта на завоевателите

— Това е игра на сляпа баба — настоя Куин. — При вероятност за успех едно на сто.

— Съгласен съм. Но тези резенчета са единственото нещо, с което разполагаме — каза тихо Арик.

— Макс, какво е положението с онези две системи? — въздъхна Куин.

— Мрачанците претендират за най-близката до космическото пространство на Общността, макар че тя лежи на повече от петнадесет светлинни години от признатата за тяхна териториална сфера — обясни Макс. — На втората планета имат пилотна мина, която наричат Мра-кайе.

— А другата?

— За нея имам само данни от наблюдения — отговори Макс. — Спектралните данни показват наличието на стъкло G2. Вероятността за съществуването на планети не е известна, но се смята за умерена. Системата е на седемдесет и една светлинни години от Доркас и на шестдесет и шест светлинни години от мястото, където е станала битката за „Джутланд“.

— Колко далеч сме от нея?

— Двадесет и осем светлинни години — каза Макс. — Горивото е повече от достатъчно за отиване и връщане.

— А ако трябва да се бием там?

Настъпи кратка пауза.

— Пак ще стигне, при условие че битката трае по-малко от четири часа — отговори Макс.

— Да — тихо промърмори Куин. — Е, за завоевателите това вероятно няма да е проблем. Добре, Макс, продължавай и изчисли курса. Да бъде гъвкав, с четири или пет промени на вектора, за да объркаме системите им за проследяване. И не използувай повече от две статични бомби.

— Слушам, сър. — Червената и зелената линия изчезнаха от дисплея и на тяхно място се появиха жълти зигзагообразни линии, водещи от тяхното местоположение до системата цел. — Статичната бомба ще пусна до синия знак — добави компютърът.

— Изглежда добре — каза Куин и се взря в екрана. — Действай!

— Слушам, сър.

Куин поклати глава.

— Надявам се, че грешите. Искрено се надявам. Ако завоевателите имат истинска тахионна комуникация, тогава всичко е свършено. Никой няма да се обърне към Общността с молба за помощ.

Арик погледна към начупената жълта линия, която се простираше до зеления знак като замръзнала мълния.

— Изглежда много внушително.

— Дано — каза Куин. — Е… по-добре да отидем да починем. Чакат ни единадесет часа път. Ще съобщя за промяната на плановете.

— Куин. — Арик се поколеба. — Не е моя работа, но при дадените обстоятелства… защо се отказа от службата си в „Копърхед“?

Настъпи кратка тишина.

— Трудно е да се обясни — отговори най-после Куин. — Имали ли сте някога компютърна връзка?

— Когато бях в колежа, имах няколко връзки. С компютърни игри — отговори Арик. — Бяха индуктивни, разбира се, не имплантирани.

— Не става дума за имплантацията — каза Куин. — Или поне не това е най-важното. Компютърната връзка е… — Той млъкна. — Трябва да знаете, че връзката „Майндлинк“ на системата „Копърхед“ е уникална. Тя подава данни хиляда пъти по-бързо от най-бързата бизнес-компютърна връзка… може би десет хиляди пъти по-бързо от най-добрата индуктивна връзка за компютърни игри. При майндлинк човек не получава просто сценарий за играта или таблици с числа и вектори на потока. Данните буквално те заливат, постъпват от всеки сенсорен вход, свързан с мозъка. Човек не вижда битката… той я чувства, мирише я, усеща вкуса й. Всеки образ е ясен като жив и остър като бръснач. Всяка мисъл се превръща във вектори и криви на тактическа схема. Човек чувства другите летци като продължение на собственото тяло и ум, техните мисли се вливат в него и го допълват. Тази връзка се различава от всичко създадено досега от човечеството. Човек никога не може да си представи такова нещо.

— Звучи малко страшничко.

— Не. — Куин поклати глава. — Това е просто гледна точка — гледната точка, която депутатите, които ме разпитваха, не можаха да разберат. Проблемът не е в това, че програмистите не са си свършили добре работата. Проблемът идва от това, че са я свършили прекалено добре. Майндлинк представлява огромен опит… въодушевяващ, предизвикващ и не на последно място плашещ. По-рано имаше много компютърни връзки с претенции за напълно истински. А тази е наистина такава. И това се превърна в реалност, от която мнозина мои съекипници не искаха да се откажат.

Арик го погледна и потрепери.

— Искаш да кажеш, че са станали зависими?

— Искам да кажа, че напълно се откъснаха от действителността — каза Куин. — Когато прекъснат връзката си с компютъра, те се движат като призраци. Просто повтарят движенията на живите, вършат онова, което трябва да вършат, за да могат да излязат от тази бледа имитация на реалността и да се върнат към истинския живот. Някои стигнаха дотам, че започнаха да крадат безжични връзки, за да не трябва изобщо да се връщат в реалния свят. — Той се усмихна криво. — А някои така и не се върнаха към истинския живот. Дори когато насила им взеха връзките. Така и не се върнаха!