Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

Арик го гледаше втренчено…

— И ти си преживял всичко това, нали? — каза той.

— Всички летци „копърхед“ го преживяват — призна Куин. — И съм убеден, че това ни вреди всеки път, когато включим връзката. Но Мироопазващите сили не искат да се откажат от програмата. Севкоорд също не иска. — Той повдигна рамене. — Сега подбират по-грижливо кандидатите… това успяхме да изкопчим от парламента. Може би е достатъчно. Не зная. И не съм сигурен, че искам да го зная.

Арик се намръщи.

— Съжалявам. Извинявай, че те върнах към тези мисли.

— Няма нищо — отвърна Куин. — Разказах ви всичко това, за да се опитате да разберете, не да си губите времето в съчувствия. Когато се отнася за живота на много хора, човек върши онова, което трябва, независимо какво му коства. — Той вдигна вежди. — Съмнявам се, че ще искате да, вършите такова нещо, ако се наложи.

Арик вдигна рамене.

— Ситуацията не е съвсем същата.

— В края на краищата винаги се стига до едно и също. — Куин погледна към дисплея. — Във всеки случай вече знаете. Сега по-добре идете да подремнете. Очаква ни много тежък ден.

Фелиан трепна и се събуди. За момент остана неподвижен и се помъчи да разбере какво е станало, какво го е събудило по такъв необичаен начин. Във външната стая техниците лениво работеха, пултовете с дисплеите както винаги изглеждаха нормални. Часовникът на един от дисплеите показваше, че току-що се е зазорило, тоест че има още един-два часа до обичайното му време за ставане. Не се виждаше никакъв извънземен, който да е дошъл и да е затръшнал вратата зад себе си, на пода нямаше нищо, което някой да е хвърлил с трясък. Чуваше се само някакво далечно, едва доловимо бръмчене, което ставаше все по-силно.

Фелиан се замисли и се намръщи. Звукът беше странен. Въздушна кола? Не, по-вероятно космически кораб. Такъв, чиито двигатели издават необичайно, припряно бръмчене…

И внезапно всичките му мускули се стегнаха, нещо го стисна за гърлото, сърцето му заби. Не можеше да повярва… но нямаше грешка. Звукът беше неповторим, не можеше да се сбърка.

Мрачански кораб.

Фелиан събра цялата си воля, та да накара мускулите си да се отпуснат. В ушите си чуваше туптенето на пулса. Това е той! Най-добрият му шанс… може би единственият… да се измъкне оттук! Обучението в Академията включваше и изучаване на мрачански кораби — както апаратурата за управление, така и техниката на пилотиране. Ако можеше да се добере до него, щеше да успее.

Ако можеше да се добере!

Полежа още една минута и мислено си представи целия неясен гамбит и отчаяните планове, които беше обмислял през последните три седмици. Никой от тези планове не беше толкова рискован, но сега нямаше време да изчаква нещо по-добро. Навън бръмченето на мрачанските двигатели беше престанало и нямаше как да разбере колко време ще мине преди корабът отново да излети. Може би това наистина бе единственият му шанс.

Фелиан пое дълбоко дъх, надигна се и се подпря на лакът.

— Хей — тъжно извика той и махна на един от техниците, които се бяха обърнали и го гледаха. — Ти. Иди и доведи Трр-гилаг. Не съм добре. Мисля, че се разболявам.

Техникът се обърна към пулта и тихо заговори по интеркома. Фелиан се свиваше, стискаше корема си и правеше физиономиите от детските си години, когато искаше да изклинчи от училище, а симптомите на заболяването му не бяха много убедителни. Зхиррзхианците бяха научили от него много за хората, но може би имаше едно-две неща, с които все още можеше да ги изненада. И ако ги изненадаше достатъчно…

Външната врата на залата се отвори и влезе Трр-гилаг.

— Добър ден, Кавв-ана — каза той. — Ти не добре?

— Никак — отговори Фелиан и изкриви лице, за да изрази силна болка. Нямаше представа дали Трр-гилаг разбира от човешки гърчове, но сега не беше време да се прави на полузадушен. — Много съм болен. Трябва веднага да ме изведете на слънце.

— Само три дни без слънце — напомни му Трр-гилаг и се приближи до стъклената стена, за да го види по-добре. — Преди ти без слънце седем дни.

— Тогава не бях болен — отвърна Фелиан.

— Защо слънце помага?

— Защото помага — тросна се Фелиан и потисна една гримаса. Очевидно пред Трр-гилаг съкратената версия на представлението нямаше да свърши работа. Налагаше се да изпълни цялата програма. — Познавам тази болест. Тя е… — Той млъкна, смръщи се, отхвърли одеялото и провеси крака от леглото. — О, Боже… започва.

Фелиан се изправи и се подпря с една ръка на стъклената стена, вдигна другата към устата си, затули я с шепа и пъхна пръст в гърлото си.