Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

Арик отмести очи от диаграмата. Беше ядосан и разочарован. Но Куин беше прав. Те просто не знаеха откъде да започнат издирването.

— Не — каза той. — Ти си прав. Нищо повече не можем да направим. — Арик пое дълбоко дъх. — Кога тръгваме?

— Ако се придържат към сегашния си курс за минимален разход на гориво, „Корвините“ ще се върнат след около четири часа — каза Куин. — Ще ги приемем на док, ще презаредим и след това тръгваме към къщи. Или към Доркас, или право към Едо.

Арик кимна. Планът беше разумен, разбира се… нямаше смисъл да продължават да се мотаят наоколо, след като са взели решение да се връщат. Но все пак…

— Може би най-напред трябва малко да си починем — каза той. — Може би завоевателите не са успели да проследят тахионния килватер. Може би очакват да излезем от космическото пространство и тогава да тръгнат подире ни.

— Няма да тръгнат, ако им пуснем една статична бомба — посочи Куин.

— Все пак можем да си починем — повтори Арик. — Всички имаме нужда от почивка.

— Добре — въздъхна Куин. — Колко време ви трябва за почивка?

Или с други думи — колко време ти трябва, за да се примириш с мисълта, че изоставяш Фелиан на завоевателите.

— Например, десет часа, смятано от този момент — предложи Арик. — Това ще даде възможност всеки да поспи около шест часа.

— Прието — съгласи се Куин.

Арик пое дълбоко дъх. Това беше всичко. Имаше на разположение десет часа, през което време да направи чудо.

Или да намери куража да направи онова, което трябваше да се направи. И да каже последно сбогом на брат си.

— Готово — каза Мелинда, свали щипките, които държаха гърдите на завоевателя отворени, и ги остави на таблата. — Дотук свършихме. Как си, Хобсън?

— Добре съм — отговори асистентът й, застанал от другата страна на временно приспособената за аутопсия маса. Но изглеждаше малко позеленял. — Свършихме ли вече?

— С това изследване — да — каза Мелинда. — Преди да се заема с черепа, ще трябва да подготвя някои специални инструменти. Сега ще разгледаме езика, а после ще направим почивка.

— Чух за този страшен език — мрачно промълви Хобсън. — С него е убил Бремер и Ранджитан.

— Да. — Мелинда кимна, отиде от другата страна на масата и взе една сонда. — Би ли му отворил устата, Хобсън! Внимателно!

Хобсън изпълни нареждането. Мелинда пъхна сондата под езика, защипа го и го издърпа навън.

— Интересно — промърмори тя, докато опипваше края.

— Какви са тези неща? — попита Хобсън и се наведе да погледне отблизо. — Приличат на зъби на акула.

— Кости, струва ми се — отвърна Мелинда и изви със сондата си един от матовобелите триъгълници. — Хванати здраво за мускула на езика. Много са остри.

— Как не се порязват?

— Вероятно при нормални условия не се подават толкова навън — предположи Мелинда, взе един скалпел и направи разрез между два костни зъба. — Мускулната тъкан вероятно малко се е свила през последните четиридесет часа. Аха!

— Какво има! — попита Хобсън.

— Кръвоносни съдове — отговори Мелинда и отвори разреза. — Доста плътна мрежа, точно тук, в края… Какво има?

— Идва майор Такара — съобщи Хобсън.

Мелинда се изправи и се обърна. През сгъстяващия се мрак, провирайки се внимателно между натрупаните под широката надвиснала скала каси с оборудване и припаси, към тях идваше Такара.

— Здравей, майоре — кимна тя, когато той дойде до пластмасовия балон на импровизираната зала за аутопсия. — Има ли нещо от биохимическата лаборатория?

— Да — каза Такара. — И двамата можете да си отдъхнете. Оказва се, че генетично произходът на завоевателите няма нищо общо с нас. Това очевидно означава, че никакви вируси или бактерии, свързани с вашия обект, няма да повлияят на биохимията на човешкото тяло. Не трябва да се отразят и на екосистемата на Доркас.

— И обратно, предполагам? — каза Мелинда.

— Правилно — съгласи се Такара, отвори вратата на балона и влезе. — Толкова по сценария за някаква „Война на световете“, каквато предполагахме. Как си, Хобсън?

— Справям се, сър — отговори Хобсън. — Това обаче не е моята специалност.

— Смятай го за част от екзотичния живот, обещан ти от агента по набиране на кандидати за Мироопазващите сили. — Такара кимна към трупа на завоевателя върху масата. — Разглеждате езика, нали?

— Да — отговори Мелинда. — Мисля, че зная как уби онези двама души. — Тя докосна със сондата един от острите костни израстъци. — Тези костни зъби са прикачени към нещо, което прилича на ръб от издуваща се тъкан точно под повърхността на езика. Нормално тъканта е мека и гъвкава, което дава възможност зъбите да се движат свободно. Това предотвратява надраскването или порязването вътре в устата. Когато обаче тъканта се налее с кръв, зъбите се втвърдяват и се превръщат в нещо като назъбен нож. Могат също да се съединят, което им дава още по-голяма сила. Ще трябва да се поровя още малко, за да разбера дали наистина е така.