Тимъти Зан - Гордостта на завоевателите

— Какво? — попита Клипър.

— Не зная точно — отговори Арик. — Нещо като вик. Стори ми се, че прилича повече на стон от болка, отколкото от гняв.

— Сигурен ли си, че не си въобразяваш? — попита Куин.

— Не съвсем — призна Арик и се отпусна на седалката. — Но там ми се стори като истински стон.

— Никой от нас не го чу — каза Клипър. — Все пак това не означава нищо, не и при тези нечувствителни микрофони.

— Щом се върнем на кораба, ще накараме Макс да прегледа записите в кабината — каза Кракджак. — Може би ще открие нещо.

— Може би — промърмори Арик и затегна предпазния колан. Вик на агонизиращ човек. Или може би хор от викове… От няколко отвора резенчетата наденички бяха извадени. Извадени… или заключени вътре? Възможно ли бе пирамидата да е някакъв затвор? Той тихо изсумтя. Затвор за резенчета наденички? Не, очевидно трябваше да има по-смислено обяснение. Единственият проблем беше, че не можеше да се сети за такова.

Издигнаха се във въздуха.

— Какво е заключението? — попита Куин, когато изтребителят се отдалечи от пирамидата.

— Точно от този въпрос се страхувах — призна Арик. — Нямам такова. Във всеки случай нищо смислено.

— Е, не си единствен — успокои го Куин. — Лично аз не бих се тормозил да гадая защо някой е сложил нещо в нещо.

— Освен ако това не е някакъв вид предупреждение — отвърна Арик и през ума му мина една неприятна мисъл. — Знаеш ли… има един стар варварски метод главите на жертвите да се набиват на колове като предупреждение за неприятелите.

— А ти знаеш ли някой, който да обявява война на наденички? — репликира го сухо Букмейкър.

— Освен това защо, ако е предупреждение, трябва да се защитава с вратички и ограда? — добави Кракджак. — В подобен случай би трябвало да си доста наблизо, та да видиш предупреждението.

— Правилно — съгласи се Арик и въздъхна. — Къде ще търсим сега?

— На около двеста километра има една голяма река — каза Куин. — Ще започнем оттам.

— Командире, докладва Макс — чу се гласът на компютъра. — Засякох група пристигащи тахионни килватери. Предварителните анализи показват, че са от два кораба на завоевателите.

Сърцето на Арик прескочи един удар.

— Сигурен ли си?

— Следите от килватерите съответстват на базовите линии от нападението над „Джутланд“.

— Интересно съвпадение по време — каза Клипър. — Късмет, Маестро. Макс, какво е вероятното време на пристигане?

— Приблизително два часа до навлизане в околопланетното пространство — отговори Макс.

— Записа ли ясно вектора?

— Ако приемем, че моите данни за базова линия са точни, векторът е съвсем ясен — увери го Макс. — Изпращам ви го.

Последва кратко мълчание. Арик преглътна тежко и погледна облаците високо над главата си. Всичко беше наред. Разполагаха с два часа да се махнат преди завоевателите да пристигнат.

Или с два часа да намерят Фелиан. Но ако беше тук, къде го държаха?

— Макс, сигурен ли си за вектора? — попита Делфи.

— Съвсем сигурен — отговори компютърът. — Повтарям: ако приемем, че информацията за моята базова линия е точна.

— Ами ако не е? — попита Арик.

— Тогава векторът не означава нищо, само това — язвително отговори Делфи. — Значи на почти сто и петдесет светлинни години в тази посока няма никаква система.

Арик се намръщи.

— Струва ми се малко пресилено.

— И на деветдесет светлинни години в конус с несигурност три градуса — добави Кракджак.

— Може би идват от някоя станция — колебливо предложи Арик. — Някъде от дълбокия Космос, между две слънчеви системи.

— В това също няма голям смисъл — каза Арлекин.

— Може би няма смисъл за нас — поправи го Дазлер. — Не забравяй, че тези приятелчета са извънземни.

— Стига празни приказки — прекъсна ги Клипър. — Маестро, какъв е планът?

— Имаме на разположение два часа — отвърна Куин. — Първия ще използуваме да продължим търсенето. Ще се разпръснем, няма да се дублираме, ще обхванем колкото се може по-голяма територия. Арлекин, ти също ще участваш. Аз поемам прикриването отгоре.

— Делфи ще ти подава векторите — каза Клипър. — Да тръгваме.

Червената светлина на спомагателното табло премигна и премина в зелено.

— Това е последното презареждане — напрегнато докладва Арик. — Как сте там?

— Всичко е наред — съобщи Куин от стола си пред главното контролно табло на звездолета. — Щом Макс получи всички числа, тръгваме.

— Добре — каза Арик и преглътна. Бяха пристигнали на звездолета преди двадесет минути и естествено, той беше предположил, че ще тръгнат веднага щом изтребителите пристанат в дока. Имаха достатъчно време, за да избегнат потенциалната опасност от среща със завоевателите.