Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Карамон, ти си единственият, който е преминавал през тази гора. Само ти знаеш пътя. Има и нещо друго — каза той и Карамон проследи посоката на ръката му. — Ти ме попита за лейди Кризания. Ето я там. Тя е жива и мъртва едновременно. Кожата й е студена като лед. Очите й са застинали в един ужасяващ, вторачен поглед. Тя диша, сърцето й бие, но пък може то да разнася в тялото й само онази миризлива смес, която елфите използват, за да запазят мъртвите си! — Кендерът си пое въздух дълбоко и треперливо. — Ние трябва да намерим някой да й помогне, Карамон. Може би маговете, които живеят там — Тас посочи гората — могат да й помогнат. Аз не мога да я нося. — Той вдигна безпомощно ръце. — Имам нужда от теб, Карамон. Тя има нужда от теб! Донякъде може да се каже, че ти й го дължиш.

— Имаш предвид, че вината да пострада е моя? — промърмори Карамон свирепо.

— Не, нямах предвид това — отвърна Тас. Сетне той провеси глава и разтърка очите си. — Предполагам, че никой не е виновен за случилото се.

— Не, аз съм виновен — рече Карамон. Тас го погледна, защото долови в гласа му нотка, която не бе чувал много, много отдавна. Карамон стоеше, вторачен в бутилката в ръцете си. — Време е да се опълча срещу това проклятие. Обвинявах всички други — Рейстлин, Тика… Но през цялото време дълбоко в себе си знаех, че сам съм си виновен. Научих това в онзи сън. Лежах в един гроб и разбрах, че съм достигнал самото дъно! Не можех да падна по-ниско. Можех или да остана там и да им позволя да ме затрупат с пръст, точно както се канех да погреба Кризания, или да се изкача обратно на повърхността. — От гърдите на Карамон излезе дълга и тръпнеща въздишка. След това, взимайки изведнъж решение, той пъхна тапата обратно в бутилката и я върна на Тас. — Ето, вземи я — каза той тихо. — Чака ни дълго изкачване и предполагам, че ще се нуждая от помощ. Но не и от помощта на тази бутилка.

— О, Карамон! — Тас обви ръце около кръста на едрия мъж, докъдето можеше да стигне и го прегърна силно. — Да ти кажа право, не ме беше страх от тази призрачна гора. Но се питах как ли ще успея да я прекося сам. Да не говорим пък за лейди Кризания и… О, Карамон! Толкова се радвам, че отново си такъв, какъвто беше преди! Аз…

— Хайде, хайде — промърмори Карамон, изчервявайки се от смущение и сетне отблъсна внимателно Тасълхоф от себе си. — Всичко е наред. Не съм сигурен доколко ще бъда от помощ. Последния път, когато бях тук, едва не умрях от страх. Но имаш право. Навярно те могат да помогнат на Кризания. — Лицето му изведнъж стана сурово. — И сигурно ще могат да отговорят на няколко въпроса, които искам да им задам за Рейстлин. А къде се дяна онова джудже? И къде е камата ми? — каза той и опипа колана си.

— Каква кама? — попита Тас, който крачеше ту насам, ту натам, взирайки се в гората.

С мрачен израз на лицето си Карамон протегна ръка, задържа кендера и наведе поглед към пояса му. Тас проследи посоката. Очите му се отвориха широко в знак на изумление.

— За тази кама ли говориш? Боже мой, чудя се как ли се е озовала там. Знаеш ли какво — каза той замислено, — обзалагам се, че си я изпуснал по време на боя.

— Да — промърмори Карамон. Изръмжавайки нещо, той си взе оръжието обратно и тъкмо щеше да го пъхне обратно в ножницата, когато чу зад гърба си някакъв шум. И в момента, в който се извърна разтревожено, върху лицето му се плисна кофа леденостудена вода.

— Него сега буден — съобщи Бупу с известно задоволство и остави кофата на земята.

Докато сушеше дрехите си, Карамон седеше и се взираше в дърветата. Лицето му беше изопнато от мъчителни спомени. Най-накрая той въздъхна, облече се, провери снаряжението си и стана. Тасълхоф незабавно се озова до него.

— Да потегляме! — каза той нетърпеливо.

Карамон остана на мястото си.

— Имаш предвид към гората ли? — попита той безнадеждно.

— Ами към гората, разбира се! — каза Тас озадачено. — Накъде другаде?

Карамон се намръщи, въздъхна отново и поклати глава.

— Не, Тас — рече той дрезгаво. — Ти ще останеш тук с лейди Кризания. Виж какво — каза грамадният мъж в отговор на възмутения крясък на кендера, — ще навляза съвсем малко навътре, за да разуча как стоят нещата.

— Подозираш, че нещо се крие там, нали? — каза Тас обвинително. — Затова ме караш да остана тук! Ти ще отидеш в гората и ще влезеш в люта битка. След това вероятно ще убиеш противника си и аз няма да видя нищо!

— Съмнявам се, че ще стане точно така — промърмори Карамон. Той погледна неспокойно към обвитата в мъгла гора и пристегна колана, на който висеше меча му.