Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Защо? — изръмжа Карамон.

Тас си пое дълбоко въздух.

— Защото, съдейки по разказите на Рейстлин, си мисля, че Уейритската гора ни намери.

Карамон ококори към Тас кървясалите си очи.

— Това е невъзможно — каза той малко по-късно, а думите му бяха почти шепот. — До нея има цели мили път! Аз… на мен и на Рейстлин… трябваха ни няколко месеца, за да намерим Гората! И Кулата е далеч оттук, на юг! А според картата ти тя е чак оттатък Квалинести. — Карамон беше втренчил в Тас зъл поглед. — Това нали не е онази същата карта, според която Тарсис беше до морето?

— Възможно е и да е тя — Тас зае отбранителна позиция и след като нави бързо картата на руло, я скри зад гърба си. — Имам толкова много… — Той побърза да смени темата. — Но Рейстлин беше казал, че това е вълшебна гора и предполагам, че може сама да ни е намерила, ако е имала желание да го направи.

— Тя наистина е вълшебна гора — промърмори Карамон с дълбок, треперещ глас. — В нея се е възцарил ужасът. — Той затвори очи и заклати глава, но след това изведнъж я вдигна и Тас видя на лицето му лукаво изражение. — Това да не е някакъв номер? Номер, с който да ме накараш да не пия! Е добре, не мина…

— Не е номер, Карамон — въздъхна Тас и посочи с ръка. — Погледни натам. — Всичко съвпада с описанието на Рейстлин.

Карамон завъртя глава и видяното, заедно с горчивите спомени за брат му, го накара да потръпне.

Горската поляна, на която лагеруваха, представляваше неголямо тревисто пространство на известно разстояние от главния път. Тя беше опасана от кленове, борове, орехи и дори няколко трепетлики. Дърветата тъкмо започваха да напъпват. Карамон бе хвърлил поглед към тях, докато копаеше гроба на Кризания. Клоните им потрепваха в светлината на ранната утрин в бледите жълто-зелени тонове на пролетта. Ранни пролетни цветя — минзухари и теменужки — цъфтяха под напора на силата, която идваше от корените им.

Когато Карамон се огледа, той видя същите тези дървета да ги обграждат и сега от три страни. Но от четвъртата, южна страна, те се бяха променили.

Повечето от тях бяха мъртви, наредени в стройни редици, които следваха една подир друга. Ако човек надникнеше по-дълбоко в гората, тук или там можеше да види живо дърво, подобно на офицер, който наблюдава редиците на войниците си. Слънцето никога не проникваше в тази гора. Сред дърветата се носеше на талази гъста, нездрава мъгла, която закриваше светлината. Самите дървета бяха отблъскващи на вид, криви и деформирани, а по-големите клони раздираха земята като гигантски нокти на звяр. Малките вейки никога не помръдваха, никакъв вятър не смущаваше покоя на мъртвите листа. Но други страховити неща се движеха в гората. Докато Карамон и Тас се взираха в нея, те видяха между стволовете да се стрелват сенки, които след това се притаяваха сред трънаците.

— Виж сега какво ще ти покажа — каза Тас и без да обръща внимание на разтревожения вик на Карамон, се втурна към гората. И в този момент дърветата се разделиха! Сред тях се отвори широка пътека, която водеше право към сърцето й. — Виждаш ли какво става! — извика смаяният Тас и се спря миг, преди да стъпи на пътеката. — А ако река да се върна назад…

Кендерът тръгна заднешком и стволовете на дърветата се плъзнаха обратно към предишните си места, нареждайки се в плътна преграда.

— Прав си — каза Карамон дрезгаво. — Това е Уейритската гора. Точно така изглеждаше тя през сутринта на един отдавна отминал ден. — Той наведе глава. — Аз не исках да навлизаме в нея. Опитах се да спра Рейст. Но той не се страхуваше! Гората се раздели пред него и той тръгна напред. „Стой близо до мен, братко, каза ми Рейстлин, и аз ще се погрижа нищо да не ти се случи.“ А колко често аз бях казвал същите тези думи на него! Той не се страхуваше! Аз се страхувах!

Изведнъж Карамон се изправи.

— Да се махаме оттук! — Той трескаво грабна завивките си и понеже ръката му трепереше, съдържанието на бутилката се разля по цялото одеяло.

— Няма да стане — каза Тас лаконично. — Опитах вече. Ето, гледай.

Извръщайки се с гръб към южната част на гората, кендерът тръгна на север. Дърветата не помръднаха. Но по някаква необяснима причини Тасълхоф вървеше отново към Уейритската гора. Колкото и да се опитваше, накъдето и да завиваше, неизменно се оказваше сред забулените в мъгла кошмарни редици.

Тас въздъхна и застана до Карамон. Кендерът погледна безрадостно към едрия мъж, чиито очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Сетне протегна малката си ръка и я сложи върху някога силната десница на война.