Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Архимагът бавно вдигна ръка и я положи леко върху гърдите на елфа, докосвайки черната му мантия с върховете на пръстите си.

Болката беше унищожителна. Лицето на Даламар стана бяло, очите му се разшириха, дишаше с мъка. Но тъмният елф не можеше да се отскубне от ужасното докосване. Уловен от втренчения поглед на Рейстлин, той не можеше дори да изкрещи.

— Предай им съвсем точно какво съм ти казал — прошепна Рейстлин, — а също и какво предполагаш ти. И предай почитанията ми на великия Пар-Салиан… чирако!

Магът отдръпна ръката си.

Даламар рухна на пода, вкопчил ръце в гърдите си, стенейки. Рейстлин го заобиколи, без дори да го погледне. Тъмният елф чу стъпките му, докато прекосяваше стаята, тихото шумолене на черните му одежди, отварянето и затварянето на вратата.

Полудял от болка, Даламар разкъса мантията си. В плътта му бяха прогорени пет тъмни отвора и от тях по гърдите му се стичаха пет червени блестящи струйки кръв, които се просмукваха в черния плат.

— Карамон! Ставай! Хайде, събуди се!

„Не. Аз съм в моя гроб. Топло е тук под земята, топло и сигурно. Не можете да ме събудите, не можете да ме достигнете. Скрит съм в пръстта, не можете да ме намерите.“

— Карамон, трябва да видиш това! Събуди се!

Нечия ръка отблъсна мрака и го задърпа нагоре.

„Недей, Тика, върви си. Веднъж вече ме върна към живота, към страданието и болката. Трябваше да ме оставиш в сладостния мрак под Кървавото море на Истар. Но най-сетне аз намерих покой. Сам си изкопах гроб и се погребах в него.“

— Хей, Карамон, по-добре се събуди и виж това!

„Какви са тези думи! Бяха му познати. Разбира се, това са мои думи. Аз ги казах на Рейстлин някога много отдавна, когато двамата с него за първи път дойдохме в тази гора. Как тогава ги чувам отново? Освен ако не съм Рейстлин… А, това е…“

Усети нечия ръка върху клепача на едното си око! Два пръста се опитаха да го отворят! Докосването накара Карамон да изтръпне от страх, по вените му полазиха мравчици и сърцето му заби силно.

— Аааа! — изрева той уплашено и се опита се да се зарови по-дълбоко в пръстта, но в този момент насила отвореното му око съгледа едно огромно лице, надвиснало над него — лицето на блатно джудже!

— Него буден — съобщи Бупу. — Ето — каза тя на Тасълхоф, — ти дръж това око, а аз ще отворя другото.

— Не! — извика Тас сприхаво и сетне дръпна Бупу от война, бутвайки я зад гърба си. — Ъъъ… иди да донесеш малко вода.

— Добра идея — отбеляза Бупу и хукна нанякъде.

— Всичко е наред, Карамон — каза Тас, после коленичи до грамадния мъж и го потупа окуражително. — Това беше само Бупу. Прощавай, бях се загледал в… е, нали разбираш, просто я изпуснах от поглед.

Карамон изпъшка и покри лицето си с ръка. С помощта на Тас той се добра до седнало положение.

— Сънувах, че съм умрял — издума той с усилие. — Сетне видях онова лице и… разбрах, че всичко е свършило. Бях в Бездната.

— Можеш да си мечтаеш — каза Тас навъсено.

Карамон вдигна глава, долавяйки необикновената сериозност в гласа на кендера.

— Защо? Какво имаш предвид? — попита той дрезгаво.

Вместо да му отговори, Тас го попита:

— Как се чувстваш?

Карамон се намръщи.

— Трезвен съм, ако това е въпросът, който те вълнува — промърмори едрият мъж. — А така ми се иска да не бях. Но както и да е.

Тасълхоф го погледна за миг, след това бръкна бавно в една от кесиите си и извади оттам малка, облечена в кожа бутилка.

— Ето, Карамон — каза той тихо, — ако наистина смяташ, че имаш нужда от това.

Очите на исполина просветнаха. Той алчно протегна треперещата си ръка и грабна бутилката. Махайки тапата, Карамон подуши течността вътре, усмихна се и я вдигна към устните си.

— Стига си ме зяпал! — нареди той намусено на Тас.

— Извинявай. — Тас се изчерви и се изправи. — Аз… ще отида да се погрижа за лейди Кризания…

— Лейди Кризания… — Карамон свали шишето, преди да е отпил от него. — Да, бях забравил за нея. Добре ще направиш да се погрижиш за нея. Всъщност защо не я вземеш и не се махнеш оттук? Заедно с твоето въшливо блатно джудже! Разкарайте се оттук и ме оставете на мира! — надигайки отново бутилката, войнът отпи голяма глътка. Сетне се закашля, свали шишето и избърса уста с опакото на ръката си. — Хайде — повтори той, вторачен с тъпо упорство в Тас, — махайте се оттук! Всички! Оставете ме на мира.

— Съжалявам, Карамон — каза Тас тихо. — Наистина бих искал да мога да направя това. Но не мога.