Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Поне можеш да ми кажеш какво според теб е онова нещо — рече Тас. — И още нещо, Карамон, кажи ми какво да правя, ако се случи то да те убие? Мога ли тогава и аз да вляза в гората? Колко време да чакам тук? Възможно ли е да приключи с теб, да речем за пет минути? Или пък за десет? Всъщност не вярвам да успее да го направи — побърза да добави кендерът, виждайки очите на Карамон да се разширяват от ужас. Но наистина е добре да получа отговор на тези въпроси, след като ме оставяш тук да нося цялата отговорност.

Бупу наблюдаваше замислено нескопосания войн.

— Мен каже за две минути. То убие него за две минути. Ти иска обзаложи? — Тя завъртя глава към Тас.

Карамон удостои с мрачен поглед и двамата и в гърдите му отново се надигна въздишка. В крайна сметка думите на Тас звучаха съвсем логично.

— Не зная какво да очаквам — издума Карамон. — Спо-спомням си последния път, ние… ние срещнахме онова нещо… привидението. То… Рейс. — Изведнъж Карамон замълча. — Не зная какво трябва да направиш — каза той малко по-късно. След това се обърна и тръгна прегърбен към гората. — Да речем най-доброто, което ти дойде на ум.

— Мен готова обзаложи, че той няма издържи повече от две минути — каза Бупу на Тас, тършувайки в торбата си. — Ти какво готов заложи насреща?

— Шт — каза Тас тихо, наблюдавайки Карамон да се отдалечава. След това поклати глава, завтече се към лейди Кризания и седна до нея. Тя лежеше на земята, зареяла незрящия си поглед в небето, Тас нежно дръпна бялата качулка на жрицата над главата й, за да я пази от яркото слънце. Той бе опитал многократно да затвори тези вторачени очи, но плътта й сякаш се беше превърнала в мрамор.

Карамон не можеше да се освободи от чувството, че Рейстлин крачи до него, докато напредваше през гората. Войнът сякаш чуваше тихото шумолене на червената мантия на брат си — тогава тя беше червена! Чуваше и гласа му, винаги кротък и тих, но зареден с онзи съскащ и смътен сарказъм, който така дразнеше приятелите им. Но нотките в гласа на Рейстлин не безпокояха Карамон. Той разбираше брат си — или поне така си мислеше.

Появата на Карамон изведнъж предизвика някаква промяна сред дърветата на Уейритската гора, точно както се беше случило при приближаването на кендера.

„Същата промяна бе настъпила и някога отдавна, когато навлязохме в нея… колко години изминаха оттогава, замисли се Карамон. Седем. Нима само седем? Не, не бяха само седем, осъзна той с тъга. Оттогава измина цял живот. И за двама ни.“

Когато се озова в началото на гората, мъглата се дигна от земята и обгърна глезените му със студ, който изсуши плътта и се вряза в костите му. Дърветата се взираха в него и кършеха клоните си в агония. Грамадният войн си спомни за изтерзаните гори на Силванести, които събудиха нови спомени за брат му. Известно време Карамон остана неподвижен, наблюдавайки Уейритската гора изпод вежди. Той виждаше неясните тъмни силуети, които го очакваха. И сега Рейстлин не беше до него, за да ги държи на разстояние. Не и този път.

— Не познавах вкуса на страха, преди да вляза в Уейритската гора — каза си Карамон тихо. — Последния път се реших на това, защото ти беше до мен, братко мой. Продължавах напред единствено благодарение на твоята смелост. Как ще се справя сега със същата задача, когато не си тук? Тази гора е омагьосана, а аз не разбирам нищо от магии! Не мога да се боря с тях. Има ли въобще някаква надежда? — Карамон сложи ръка пред очите си, за да скрие отблъскващата гледка. — Не мога да вляза в тази гора — каза той отчаян. — Твърде много се иска от мен!

Исполинът изтегли меча от ножницата си и го вдигна, готов за бой. Ръката му трепереше толкова силно, че едва задържаше оръжието.

— Ето на! — каза той с горчивина. — Това е! Не мога да се опълча дори срещу дете. Твърде много се иска от мен. Няма надежда. Няма никаква надежда…

„Лесно е да намериш надежда през пролетта, войниче, когато времето е топло и валеновите дървета са в зелена премяна. Лесно е да намериш надежда през лятото, когато валеновите дървета блестят в златна премяна. Лесно е да намериш надежда през есента, когато валеновите дървета са червени като струяща по вените кръв. Но през зимата, когато въздухът е мразовит и студен и небесата са сиви, умира ли валеновото дърво, войниче?“

— Кой говори? — извика Карамон, оглеждайки се като обезумял и стискайки меча в треперещата си ръка.

„Какво прави валеновото дърво през зимата, войниче, когато всичко тъне в тъма и дори земята е замръзнала? То се вкопава дълбоко, войниче. То изпраща корените си надолу и все по-надолу в пръстта към топлото сърце на света. Там, нейде дълбоко, валеновото дърво намира храна, за да оцелее, докато трае студът и мракът и пак да разцъфти през пролетта.“