Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон се намръщи.

— Ти върви пръв. — Той махна с ръка към белите фигури, но те нито продумаха, нито помръднаха.

— Защо е нужно да влизам в тази гора? — Карамон отстъпи крачка назад. — Хайде — той им махна отново с ръка, — отнесете я в Кулата. Вие можете да й помогнете. Аз не ви трябвам за нищо…

Фигурите оставиха тези думи без отговор, но една от тях вдигна ръка и посочи нещо.

— Хай, Карамон — подкани го Тас. — Виж, той сякаш ни приканва!

„Те няма да ни безпокоят, братко… Ние бяхме поканени!“ Това бяха думи на Рейстлин, изречени преди седем години.

— Поканили са ни магове. Аз им нямам доверие — прошепна тихо Карамон отговора, който бе дал и тогава.

Изведнъж въздух се изпълни със смях — странен, зловещ, тих кикот. Бупу опаса ръчички около крака на Карамон и в ужаса си се вкопчи силно в него. Дори и Тасълхоф изглеждаше смутен. И сетне се обади един глас, който Карамон бе чул преди седем години.

— Това и мен ли включва, скъпи братко?

Отблъскващото привидение идваше все по-близо и по-близо до нея. Кризания бе завладяна от страх, какъвто не беше изпитвала никога преди и не си бе представяла, че е възможен. Отстъпвайки пред него, жрицата за първи път в живота си се замисли за смъртта — нейната собствена смърт. И тя не беше онзи тих преход към блажената страна, която винаги бе смятала, че я очаква. Тази смърт бе свирепа болка, виещ мрак, вечни дни и нощи, прекарани в завист към живите.

Тя се опита да извика за помощ, но гласът й изневери. Не можеше да се надява на помощ отникъде. Пияният войн лежеше в локва от собствената си кръв. Нейното лечебно изкуство го бе спасило, но той щеше да спи дълги часове. Кендерът също не можеше да й помогне. Нищо не можеше да я спаси от този…

Тъмната фигура се приближаваше все повече и повече. „Тичай!“ — изкрещя умът й. Но краката й не й се подчиниха. Кризания успя само да пропълзи назад, а тялото й сякаш се движеше по свое собствено желание и не се интересуваше от волята й. Тя не можеше дори да отмести погледа си от него. Оранжевите му, пламтящи очи я бяха сграбчили здраво.

Той вдигна едната си ръка, ръка на призрак. Кризания виждаше през нея тъмните нощни дървета.

Сребърната луна грееше на небето, но не нейната светлина проблясваше върху древната броня на отдавна мъртвия соламнийски рицар. Създанието излъчваше своя собствена светлина, подхранвана от нечестивото му разложение. Ръката му се издигаше все по-високо и по-високо и Кризания знаеше, че когато достигне нивото на сърцето й ще бъде мъртва.

През вцепенените си от страх устни тя замълви в молитва името на Паладин. Страхът не си отиде, все още не можеше да отскубне душата си от тези огнени очи. Ръката й се насочи към гърлото й. Улавяйки медальона, жрицата го отскубна от шията си. Чувствайки как силите й я напускат и съзнанието й гасне, Кризания вдигна ръка. Платиненият медальон улови светлината на Солинари и проблесна в синкавобяло. Ужасното привидение изрече една-единствена дума:

— Умри!

Кризания почувства, че пада. Тялото й срещна земята, но земята не я задържа. Тя продължи да пада все по-надолу и по-надолу. Затвори очи… унесе се в сън… засънува…

Беше в дъбова гора. Нечии бели ръце се впиваха в краката й, зинали уста се домогваха до кръвта й. Мракът беше безкраен, дърветата й се присмиваха, скърцането на клоните им приличаше на ужасен кикот.

— Кризания — каза един тих, шепнещ глас.

Кой беше произнесъл името й сред сенките на дъбовете? Тя го виждаше — там на поляната стоеше човек в черна мантия.

— Кризания — повтори гласът.

— Рейстлин! — изхлипа тя, изпълнена с благодарност.

Излезе залитайки от ужасяващата дъбова гора и се изплъзна от белите като кости ръце, които я теглеха към себе си, опитвайки се да я направят част от тяхното вечно страдание. Кризания почувства да я задържат нечии слаби длани. Тънките пръсти излъчваха странна топлина.

— Успокой се, Преподобна дъще — каза тихо гласът. — Треперейки в ръцете му, Кризания затвори очи. — Изпитанията ти свършиха. Ти вече премина през гората. Нямаше причина да се страхуваш, милейди. Моята магия бдеше над теб.

— Да — промълви Кризания. Ръката й докосна челото й на мястото, където бе почувствала устните му. След като разбра какво беше преживяла и осъзна, че е допуснала да изглежда слаба пред него, тя отблъсна ръцете на мага. Сетне отстъпи назад и се вгледа хладно в лицето му.

— Защо се обграждаш с такива отблъскващи неща? — попита го тя. — Защо са ти такива… такива пазители! — Гласът й неволно потрепна.