Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Но сега той беше в кабинета по покана на Рейстлин и седеше срещу него, в известен смисъл като равен с равен. И Даламар почувства стария си страх, преплетен с опияняващо вълнение още веднъж.

Рейстлин седеше пред него на гравираната си дървена маса, сложил ръка върху тъмносинята подвързия на една дебела заклинателна книга. Пръстите на архимага разсеяно галеха книгата, докосвайки леко сребърните руни върху корицата. Очите му бяха приковани в Даламар. Тъмният елф нито помръдна, нито шавна, усещайки върху себе си този настойчив пронизващ поглед.

— Бил си много млад, когато си се подложил на Изпитанието — заговори изведнъж Рейстлин с тихия си глас.

Даламар трепна. Не това беше очаквал.

— Не и толкова млад колкото вас, шалафи — отвърна той. — Прехвърлил съм деветдесетте, което отговаря приблизително на двадесет и пет човешки години. А вие сте бил само на двадесет и една, когато сте издържал Изпитанието.

— Да — прошепна Рейстлин и над златистото му лице падна някаква сянка. — Бях… на двадесет и една.

Даламар забеляза ръката върху заклинателната книга да се свива изведнъж в пристъп на внезапна болка. Видя също златистите очи да припламват. Този израз на вълнение не изненада младия чирак. Всеки маг, който искаше да навлезе във висшето изкуство на магията, трябваше да се подложи на Изпитанието. То се провеждаше в Кулата на върховното чародейство в Уейрит под ръководството на представители на трите цвята мантии. Преди много, много време магьосниците на Крин бяха разбрали нещо, което бе убягнало на свещениците — за да се запази равновесието в света, махалото трябваше да се люлее свободно между доброто, злото и неутралността. Ако някоя от трите страни станеше твърде могъща — която и да бе тя — светът би поел към собствената си разруха. Висшата магия, откъдето идваше истинската власт, не беше място за непохватни некадърници. Задачата на теста бе да отсее именно тях — и при това трайно. Смъртта беше наказанието за провала. Даламар все още имаше кошмари от собствения си изпит и затова добре разбираше реакцията на Рейстлин.

— Аз издържах Изпитанието — прошепна архимагът, взирайки се назад във времето. — Но когато излязох от онова ужасно място, изглеждах така, както ме виждаш сега… кожата ми беше придобила златист оттенък, косата ми беше бяла, а очите ми… — Той се върна в настоящето и заби поглед в Даламар. — Знаеш ли какво виждам с тези очи, които приличат на пясъчни часовници?

— Не, шалафи .

— Виждам как времето въздейства върху нещата — отвърна Рейстлин. — Човешката плът се сбръчква пред тези очи, цветята повяхват и умират, самите скали рухват, докато ги наблюдавам. Около мен витае винаги зима. Дори ти, Даламар — архимагът втренчи ужасяващия си поглед в чирака, — дори елфическата плът, която старее толкова бавно, е като кратък пролетен миг. Дори върху младото ти лице, Даламар, аз виждам отпечатъка на смъртта!

Тъмният елф потръпна и този път не може да прикрие чувствата си. Той неволно се притисна назад към меката облегалка на стола. През ума му неволно прелетя защитно заклинание и след това — макар и против волята му — се яви и друго, чието предназначение беше да наранява, а не да отбранява. „Глупак, присмя се миг по-късно на себе си Даламар, възвръщайки бързо самообладанието си. Нима бих могъл да го убия с някое от моите хилави заклинания?“

— Точно така — промълви Рейстлин в отговор на мислите на Даламар, както често се случваше. — На Крин няма създание, което може да ми навреди. Със сигурност това не е и в твоите възможности, чирако. Но ти си смел и имаш кураж. Често си стоял до мен в лабораторията, заставайки лице в лице с онези, които издърпвах от други паралелни плоскости на битието. Ти знаеше, че дори само да си поемех въздух в неподходящ момент, те можеха да изтръгнат сърцата от телата ни и да ги погълнат, докато се гърчим пред тях в ужасни страдания.

— За мен това беше привилегия — прошепна Даламар.

— Да — отвърна Рейстлин разсеяно, защото мислите му бяха полетели в друга посока. След това той повдигна вежди. — И предполагам, си знаел, че ако се случеше подобно нещо, щях да спася себе си, а не теб?

— Разбира се, шалафи — отвърна Даламар непоколебимо. — Наясно съм и поемам риска. — Очите на тъмния елф просветнаха. За момент той забрави страховете си и се наведе разпалено напред. — Не, шалафи , аз приканвам опасностите! Готов съм да пожертвам всичко заради…

— Магията — завърши вместо него Рейстлин.