Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Но Карамон не го слушаше. Потънал в пиянското си опиянение и самосъжаление, той рухна на земята. Сетне се облегна на ствола на едно дърво и забръщолеви несвързано за някакви безименни ужасии, умолявайки Тика да го прибере обратно.

Бупу стана, тръгна към грамадния войн и се спря пред него.

— Мен тръгва — каза тя с отвращение. — Мен иска дебел, разлигавен пияница намери лесно път към дома. — Сетне Бупу кимна с глава и тръгна надолу по пътечката. Тас изтича подир нея, хвана я и я довлече обратно.

— Не, Бупу! Не можеш да си тръгнеш! Ние почти стигнахме!

Изведнъж търпението на Тасълхоф се изчерпа. Танис не беше тук. Нямаше кой да му помогне. Ситуацията беше същата като онзи път, когато бе счупил драконовата сфера. Може би не постъпваше правилно, но това беше единственото нещо, което му хрумна.

Тас тръгна към Карамон и го срита през пищялите.

— Ох! — хлъцна той и погледна сепнато към него. На лицето му беше изписана болка и озадачение. — Защо направи това?

В отговор Тас го ритна отново, силно. Карамон изпъшка и се хвана за крака.

— Хей, ето сега ние вече се забавлява — рече Бупу. Тя се втурна радостно към него и го ритна по другия крак. — Сега мен остава.

Грамадният мъж изрева. Той се изправи несигурно на крака и погледна свирепо към Тас.

— По дяволите, Кракундел, ако това е една от твоите игрички…

— Не е никаква игричка, вол такъв! — извика кендерът. — Просто реших да набия малко разум в главата ти с ритници, това е всичко! До гуша ми дойде от твоето вайкане! Как не спря да хленчиш през всичките тези години! Благородният Карамон, който пожертвал всичко заради неблагодарния си брат. Любящият Карамон, който винаги поставя Рейстлин на първо място. Е, добре — може и да е било така, може и не! Мен ако питаш, винаги си слагал Карамон на първо място! И може би дълбоко в себе си Рейстлин е знаел онова, което аз започвам да си мисля едва сега! Каквото и да си направил, направил си го, за да се чувстваш ти добре. Рейстлин не се нуждаел от теб — ти си се нуждаел от него! Живял си неговия живот, защото твърде много те е страх, за да живееш своя!

Очите на Карамон блеснаха трескаво, лицето му пребледня от гняв. Той бавно се изправи със стиснати юмруци.

— Този път отиде твърде далече, малък негоднико…

— Така ли? — Тас вече крещеше и подскачаше на място. — Е добре, чуй тогава и това, Карамон! Непрекъснато се оплакваш, че никой не се нуждаел от теб. Да ти е идвало на ум, че сега Рейстлин се нуждае от теб повече от всякога? И лейди Кризания — тя също се нуждае от теб! Въпреки това, ти стоиш тук като топка тресящо се желе, а мозъкът ти така се е просмукал от пиене, че е заприличал на качамак.

За миг Тасълхоф си помисли, че наистина е отишъл твърде далече. Карамон направи несигурна крачка напред, лицето му бе станало на петна, набраздено и грозно. Бупу нададе вик и се скри зад Тас. Кендерът не помръдна от мястото си точно, както направи, когато разгневените елфически властелини се канеха да го разсекат на две за това, че беше счупил драконовата сфера. Карамон беше възправил страшния си ръст над него, а напоеният му с алкохолни пари дъх едва не задави Тас. Той неволно затвори очи. Не от страх, а заради страшното терзание и ярост, които бяха изписани върху лицето на исполина.

Кендерът стоеше там, готов да понесе удара, който вероятно щеше да вгъне носа му от другата страна на главата му.

Но ударът така и не дойде. Вместо това се чу звук на счупени клони и тежки стъпки, които газеха през гъсти шубраци.

Тас предпазливо отвори очи. Карамон не беше пред него, а напредваше шумно надолу по пътеката към гората. Кендерът въздъхна и го проследи с поглед. В този момент Бупу изпълзя иззад гърба му.

— Това забавно — съобщи тя. — В крайна сметка аз остане. Може би ние отново поиграем после.

— Не смятам така, Бупу — каза Тас злочесто. — Хайде, мисля че трябва да го последваме.

— Е добре — отдаде се на философски размисъл блатното джудже. — Някоя друга игра също може бъде забавна.

— Да — съгласи се Тас разсеяно и сетне се извърна уплашен, че някой от окаяната кръчма може да ги е подслушал и да им причини неприятности. И тогава очите на кендера се отвориха широко.

Кръчмата „Пукнатата халба“ не беше там. Разнебитената постройка, окачената на верига табелка, джуджетата, горските пазачи, кръчмарят и дори чашата, която Карамон беше надигал към устните си. Всичко се бе стопило в следобедния въздух като видение, което изведнъж избледнява, когато човек се събуди от лош сън.