Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— На около десет мили източно оттук. Ще видите една пътечка откъм гърба на кръчмата. Отклонява се от главния път. Тръгнете по нея през гората. Преди време я използваха като пряк път до Прохода, преди пътуването да стане твърде опасно.

— Благодаря ви още веднъж! — В този момент Тас избутваше протестиращия Карамон навън през вратата.

— За какво е това бързане, дявол да го вземе? — ръмжеше гневно Карамон, опитвайки се да се отскубне от ръцете на кендера, които го мушкаха и тикаха. — Можехме поне да хапнем…

— Карамон! — каза Тас настоятелно, подскачайки около него. — Помисли малко! Спомни си! Не разбираш ли къде е тя? Десет мили източно оттук. Виж… — Кендерът развърза припряно една от кесиите си, извади оттам цяла връзка карти и се зае бързо да ги преглежда, хвърляйки ненужните на пода. — Ето, виж — повтори той накрая, разгъна една от тях и я тикна към зачервеното лице на Карамон.

Едрият мъж надникна в нея, опитвайки се да фокусира изображението по-ясно.

— Е?

— О, за бога… Погледни, доколкото разбирам, ние сме някъде тук. А това тук е Хейвън, на юг от нас. По-нататък е Прохода. Ето я пътеката, за която говореха те и сега прочети какво пише тук… — Тас посочи с пръст.

Карамон присви очи.

— Тъм… тъм… тъм… Тъмната гора — смотолеви той. — Тъмната гора. — Това ми се струва познато…

— Разбира се, че ще ти се струва познато! Едва не загинахме там! — извика Тас, размахвайки ръце. — Трябваше Рейстлин да ни спасява…

Забелязвайки намръщеното лице на Карамон, Тас побърза да продължи:

— И какво трябва да направим ние, ако тя се скита там самичка? — попита той умоляващо.

Карамон погледна към гората и проследи с помътнелите си очи тясната и обрасла с трева пътечка. Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки.

— Предполагам, че очакваш от мен да я спра — промърмори той.

— Да, разбира се, ние трябва да я спрем! — извика Тас и след това изведнъж замълча. — Ти изобщо не си имал такова намерение — каза тихо кендерът и се втренчи в Карамон. — През цялото време не си имал намерение да тръгнеш след нея. Просто си решил да поскиташ наоколо, да обърнеш няколко халби, да се посмееш с този и онзи, а след това да се върнеш при Тика и да й кажеш, че си окаян неудачник с надеждата, че тя ще те приеме обратно, както обикновено се е случвало…

— А ти какво очакваше да направя? — изръмжа Карамон и се извърна към Тас с укорителен поглед. — Как бих могъл да помогна на тази жена да намери Кулата на върховното чародейство? — захленчи той. — Аз не искам тя да я намери! Заклех се никога повече да не се доближавам до това ужасно място! Те го унищожиха там, Тас. Когато излезе навън, кожата му беше придобила онзи странен златист цвят. Те му дадоха тези прокълнати очи, за да вижда с тях само смъртта. Разнебитиха тялото му. Не можеше да си поеме дъх, без да се закашля. И сетне го накараха… да ме убие! — Вълнението задави гласа му, той зарови лице в шепите си, разрида се от мъка и затрепери от ужас.

— Но т-той не те уби, Карамон — каза Тас, чувствайки се съвършено безпомощен. — Танис ми разказа за случилото се. Посегнал е само на едно твое изображение. И освен това тогава е бил болен, уплашен и разкъсван от душевна болка. Не е знаел какво прави…

Но Карамон само поклати глава. И добросърдечният кендер не можеше да го вини. „Няма нищо чудно в това, че не иска да се върне там, помисли си Тас, изпълнен с угризения. Трябва да го отведа вкъщи. В това състояние той определено не може да помогне никому.“ Но след това си спомни за лейди Кризания, която вървеше слепешката и съвсем самичка към Тъмната гора…

— Веднъж разговарях там с един дух — промърмори Тас, — но не съм сигурен, че ще си спомни за мен. Освен това в този район е пълно с таласъми. И макар да не се боя от тях, не мисля че бих могъл да се справя с повече от трима-четирима.

Тасълхоф беше в безизходица. Ех, ако Танис беше тук. Полуелфът винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Той щеше да вразуми Карамон. „Но Танис не е тук — обади се в него един строг глас, който понякога много му приличаше на гласа на Флинт. Всичко е в твоите ръце, глупако!“

„Не искам всичко да е в моите ръце!“, проплака Тас и почака да чуе отговора на гласа. Но такъв не последва. Той беше сам.

— Карамон — каза кендерът с възможно най-авторитетен глас, правейки всичко възможно да звучи като Танис, — виж, просто ела с нас до началото на Уейритската гора. След това, ако искаш се прибери у дома. Оттам нататък ние вероятно ще сме в безопасност…