Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Китиара се втренчи в златистите очи на мага, търсейки в тях прикрита заплаха, обещание или нещо друго. Но не откри нищо. Абсолютно нищо. В следващия миг Рейстлин изрече някаква магическа дума и изчезна от погледа й.

Обратното пътуване през гората Шойкан не беше трудно. Пазителите не се интересуваха от онези, които напускаха Кулата. Китиара и лорд Сот вървяха редом един до друг. Рицарят крачеше безшумно през гората, а стъпките му не оставаха никакви отпечатъци върху мъртвите гниещи листа. Пролетта никога не идваше в гората Шойкан.

Китиара не проговори, преди да остави и последните дървета зад гърба си и да се озове на каменните плочи по улиците на Палантас. Слънцето тъкмо изгряваше и небето бавно преливаше от тъмносиньо към бледосиво. Тук-там ранобудни палантийци ставаха от сън и се приготвяха за работа. В дъното на улицата, отвъд изоставените сгради около Кулата, Китиара чу маршируващи стъпки — смяната на караула на градските стени. Тя отново беше в света на живите.

Върховната повелителка на драконите си пое дълбоко дъх и се обърна към лорд Сот:

— Той трябва да бъде спрян.

Рицарят на смъртта отказа да отговори.

— Зная, че няма да бъде лесно — каза Китиара, сетне сложи драконовия шлем на главата си и тръгна бързо към Ские, който вдигна тържествуващо глава, когато я видя да идва. Тя потупа гальовно дракона по врата и застана лице в лице с рицаря на смъртта.

— Но ние няма да се изпречим открито на пътя му. Кроежите му са обвързани с лейди Кризания. Отстраним ли я, плановете му пропадат. Всъщност не е нужно той да научава, че аз имам нещо общо с това. Мнозина са загинали, опитвайки се да влязат в Уейритската гора. Не е ли така?

Лорд Сот кимна и огнените му очи леко блеснаха.

— Ти се заеми с това. Нека да изглежда така, сякаш това е била… участта й — рече Китиара. — Очевидно малкото ми братче вярва в тези неща. — Тя яхна дракона си. — Когато беше малък, го бях научила, че отказът му да ми се подчинява, означава бой с камшик. Изглежда, че трябва да му припомня този урок отново!

По нейна заповед Ские заби ноктите на силните си задни крака в земята, като напука и изпочупи каменните плочи под тях. Той скочи във въздуха, разпери криле и се извиси в сутрешното небе. Хората от Палантас почувстваха някаква сянка да се вдига от сърцата им, но това беше всичко. Малцина видяха отлитането на дракона и неговия ездач.

Лорд Сот остана в периферията на гората Шойкан.

— Аз също вярвам в съдбата, Китиара — промърмори рицарят на смъртта. — Съдбата, която човек сам си изковава.

Вдигайки глава към прозорците на Кулата на върховното чародейство, Сот видя една светлина да изгасва в стаята, където бяха доскоро. За един кратък миг Кулата беше обгърната от вечен мрак, който сякаш бе полепнал по нея — мрак, през който слънчевата светлина не можеше да проникне. Сетне една светлинка проблесна някъде горе, на самия й връх.

Това беше лабораторията на мага, тайната тъмна стая, където Рейстлин твореше магиите си.

— Чудя се кой ли ще научи този урок — прошепна Сот. После сви рамене и изчезна, стопявайки се в чезнещите сенки, които се отдръпваха пред настъпващия ден.

— Хайде да спрем тук — каза Карамон и се упъти към една паянтова постройка, сгушена малко встрани от пътя, притаена в гората като дебнещ звяр. — Може би тя се е отбила насам.

— Не ми се вярва много — отвърна Тас, гледайки подозрително табелката, която висеше на верига над вратата. — „Пукнатата халба“ не ми изглежда точно мястото, където…

— Глупости — изръмжа Карамон. По време на пътуването им това беше едно от многото му изръмжавания, на които Тас вече беше изгубил броя. — Тя също яде. Дори и най-възвишените и важни жрици ядат. Или може би някой тук ще е чул нещо за нея. До този момент късметът не е на наша страна.

— Така е — промърмори Тасълхоф с половин уста, — но може би ще имаме повече късмет, ако претърсваме пътищата, а не кръчмите.

Те бяха на път от три дни и най-лошите опасения на Тас за това приключение вече се сбъднаха.

По принцип кендерите са запалени пътешественици. Около двайсетата си година всеки кендер бива обзет от страст към пътешествия. Тогава те с радост потеглят на път към непознати краища на света, търсейки само приключения и красиви, страховити и любопитни неща, които по случайност могат да попаднат в издутите им кесии. Напълно лишени от страх и от чувство за самосъхранение, страдащи от неутолимо любопитство, кендерите не бяха многобройна раса на Крин, за което повечето от обитателите му бяха искрено благодарни.