Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тасълхоф Кракундел, доколкото си спомняше, наближаваше трийсетата си година и в много отношения беше типичен кендер. Той бе пребродил надлъж и нашир континента Ансалон, като в началото пътуваше с родителите си, преди те да се заселят трайно в Кендерия. След като навърши пълнолетие, Тас се отдаде на самотни скиталчества, докато накрая срещна джуджето-ковач Флинт Наковалнята и приятеля си Танис Полуелф. След като соламнийският рицар Стурм Сияйното Острие и близнаците Карамон и Рейстлин се присъединиха към тях, Тас бе въвлечен в най-изумителното приключение на живота си — Войната на Копието.

Но в някои други отношения Тасълхоф не беше типичен кендер, макар да го отричаше. Загубата на двама близки до сърцето му приятели — Стурм Сияйното Острие и Флинт — го нарани дълбоко. Тас позна страха, макар това да не беше страх за собственото му съществувание, а страх и загриженост за онези, които обичаше. Тревогата му за Карамон точно сега беше съвсем искрена.

И нарастваше с всеки изминал час.

Първият ден мина приятно. Когато Карамон престана да се муси заради безсърдечието на Тика и неспособността на света да го разбере, той опъна няколко здрави глътки от плоското си шише и му стана по-добре. След още няколко глътки започна да разказва истории за онези дни, когато бе участвал в залавянето на дракониди. Всичко това се струваше увлекателно и забавно на Тас и макар да се налагаше непрекъснато да държи Бупу под око, за да не бъде прегазена от някоя каруца или да не се оваля в първата кална локва, предобедът вървеше чудесно.

Следобед шишето вече беше празно и на Карамон му беше толкова хубаво, че беше готов да чуе някои от историите на Тас, които кендерът никога не се уморяваше да разказва. За съжаление точно на най-интересната част, когато той препускаше на гърба на един космат мамут, докато магьосниците пращаха подире му огнени мълнии, Карамон съгледа една кръчма.

— Ще се отбия тук само да си напълня шишето — смотолеви той и влезе вътре.

Тас понечи да го последва, но в този момент видя Бупу да гледа със зяпнала от почуда уста пламтящото огнище на ковачницата от другата страна на улицата. Давайки си сметка, че тя е способна да подпали себе си или града, или и двете едновременно и знаейки, че не може да влезе с нея в кръчмата (на повечето места отказваха да сервират на блатни джуджета), Тас реши да остане навън и да я държи под око. В края на краищата Карамон вероятно щеше да се забави само няколко минути…

Два часа по-късно грамадният мъж излезе препъвайки се навън.

— Къде се изгуби в името на Бездната? — извика Тас и се нахвърли към Карамон като котка.

— Изпих само едно… само едно малко… — Карамон залитна несигурно, — едно малко… за из път.

— Натоварен съм с мисия — изкрещя вбесен Тас. — Първата мисия, възложената ми от Важна личност, която е в опасност. И междувременно прекарах два часа забит тук с едно блатно джудже! — Тас посочи Бупу, която спеше в една близка канавка. — Никога през живота си не съм бил по-отегчен, а през това време ти си къркал там джуджешка ракия!

Карамон го изгледа сърдито и нацупи устни.

— Знаеш ли какво — промърмори едрият мъж, докато залиташе по пътя, — за-започваш да звучиш като Тика…

От този момент нещата тръгнаха надолу.

През нощта стигнаха до един голям кръстопът.

— Да тръгнем натам — каза Тас, сочейки с ръка. — Лейди Кризания със сигурност знае, че някои хора ще се опитат да я спрат. Тя ще избере път, който не е много натоварен, за да се опита да се откъсне от евентуалните си преследвачи. Мисля, че трябва да тръгнем по същата пътека, по която поехме преди две години, когато напуснахме Утеха…

— Глупости! — изсумтя Карамон. — Тя е жена и при това с жречески сан. Ще избере най-лесния път. Да тръгнем към Хейвън.

Тас никак не беше убеден, че това решение е правилно и съмненията му се оказаха основателни. Не бяха изминали и няколко мили, когато стигнаха до друга кръчма.

Карамон влезе вътре, за да разпита дали някой е виждал жена, която да прилича на лейди Кризания и отново остави Тас да го чака навън заедно с Бупу. Час по-късно големият мъж се появи на вратата с пламнало лице и видимо развеселен.

— Е, виждал ли я е някой? — попита Тас ядосан.

— Кого да е виждал? А… нея ли. Не…

И сега, два дни по-късно, те бяха само по средата на пътя до Хейвън. Но пък кендерът можеше вече да напише пътеводител на крайпътните кръчми.

— В миналото — ядосваше се Тас — за толкова време можехме да стигнем до Тарсис и да се върнем обратно!