Маргарет Вайс - Времето на близнаците

И там, накрая на пътеката я очакваше Рейстлин.

— Би трябвало да те убия, негоднико! — промълви Китиара през вкочанените си устни, с ръка върху дръжката на меча.

— Изключително се радвам да те видя, сестрице — отвърна Рейстлин с тихия си глас.

Последната среща на брата и сестрата беше преди две години. Сега, когато излезе от мрака на дърветата, под бледото сияние на Солинари, Китиара видя по-ясно брат си. Беше облечен в одежди от най-фино черно кадифе. Те се спускаха надолу от леко приведените му, слаби рамене и падаха на меки дипли около стройното му тяло. Качулка с избродирани сребърни руни покриваше главата му и забулваше изцяло лицето, с изключение на златистите му очи. Най-голямата руна беше точно в средата и изобразяваше пясъчен часовник. Други сребърни руни проблясваха под лунното сияние върху маншетите на широките му, пищни ръкави. Той се облегна на жезъла на Магиус, чийто тъмен и студен кристал — проблясващ единствено по нареждане на Рейстлин — беше монтиран в ноктите на златна драконова лапа.

— Би трябвало да те убия! — повтори Китиара и несъзнателно хвърли поглед към рицаря на смъртта, който изплува от мрака на гората. Това не беше заповеднически поглед, а по-скоро покана, неизречено предизвикателство.

На устните на Рейстлин трепна една от онези редки усмивки, които малцина бяха виждали.

— Лорд Сот — каза той и се обърна да поздрави рицаря на смъртта.

Китиара прехапа устни, когато подобните на пясъчни часовници очи на Рейстлин се загледаха в бронята на призрачния й спътник. Върху нея все още бяха гравирани символите на соламнийски рицар — Розата, Птицата-рибарче и Меча, но всички те бяха почернели, сякаш бронята бе горяла в пожар.

— Рицарят на Черната роза — продължи Рейстлин, — загинал в пламъците на Катаклизма и после върнат към горчиво съществувание от клетвата на елфическата девойка, на която напакостил.

— Такава е моята история — отвърна рицарят на смъртта, без да помръдне. — А ти си Рейстлин, господарят на миналото и настоящето, чието идване беше предречено.

Двамата се взираха един в друг, забравили за Китиара, която — чувствайки смъртоносния сблъсък между тях — на свой ред забрави гнева си и със затаен дъх очакваше изхода от този двубой.

— Магията ти е силна — заключи Рейстлин. Лек повей на вятъра раздвижи клоните на дъбовете и листата им погалиха черните гънки на мантията му.

— Да — отвърна лорд Сот тихо. — Аз мога да убивам с една-единствена дума. В състояние съм да запратя огнена топка сред вражеските редици. Разполагам с армия от призрачни войни, които унищожават противниците си само с докосване. Мога да издигна стена от лед, за да защитя онези, на които служа. Невидимото е доловимо за моите очи. Обикновените магии рухват безпомощно в присъствието ми.

Рейстлин кимна и гънките на качулката му леко трепнаха.

Лорд Сот се взираше в него безмълвно. Той тръгна напред и спря само на сантиметри от крехкия силует на мага. Дишането на Китиара се учести.

След това с изискан жест прокълнатият рицар от Соламния сложи ръката си там, където някога бе туптяло сърцето му.

— Но аз се прекланям в присъствието на един повелител — каза лорд Сот.

Китиара беше прехапала устни, опитвайки се да сдържи възклицанието си.

Рейстлин погледна бързо към нея и в очите му като пясъчни часовници трепна златист пламък на веселие.

— Разочарована ли си, сестричке?

Но Китиара беше свикнала с променливите ветрове на съдбата. Тя беше проучила противника си, откривайки онова, което й бе нужно. Сега можеше да продължи битката.

— Разбира се, че не, братко — отвърна тя с онази коварна усмивка, която мнозина намираха за толкова очарователна. — В крайна сметка съм тук, за да се срещна именно с теб. Измина много време, откакто се видяхме за последно. Изглеждаш добре.

— И наистина съм добре, сестро — отвърна Рейстлин. Той тръгна напред и постави слабата си длан върху ръката й. Китиара трепна при докосването му, защото плътта му беше топла, сякаш гореше в треска. Но забелязвайки, че очите му се взират в нея, за да открият и най-слабата й реакция, тя не се отдръпна. Рейстлин се усмихна.

— Да, много време мина от последния път. Колко стана, две години! За да бъдем точни тази пролет ще станат две години — продължи той, държейки я за ръката. В гласа му имаше явен присмех. — Това се случи в храма на Кралицата на мрака в Нерака през онази съдбоносна нощ, когато тя претърпя поражение и беше прокудена от света…