Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Палантас бе построен под формата на колело. Всички важни постройки — дворецът на управляващия владетел, правителствените сгради и старинните палати на благородниците — бяха в центъра. Целият град се въртеше около това средище. В следващия кръг бяха домовете на заможните еснафи, „новобогаташите“, и летните къщи на онези, които живееха извън градските стени. Тук бяха образователните центрове, включително и Великата библиотека на Астинус. И най-накрая, в близост до стените на Стария град, бе пазарът и магазините.

Осем широки улици тръгваха от центъра на Стария град като спици на колело. Покрай тях вървяха редици от красиви дървета, чиито листа през цялата година бяха като златна дантела.

После Кит видя около крепостната стена Новия град, който подобно на Стария, също беше построен в кръг. Около Новия град нямаше стени, защото „те щели да се отклонят от общия градоустройствен замисъл“ по думите на един от владетелите.

Китиара се усмихна. Тя не забеляза красотата на града. Дърветата нямаха никаква стойност за нея. Зашеметяващият вид на седемте градски порти не накара дъха й да спре, е, може би съвсем малко. „Колко лесно би било да превзема този град“, помисли си тя с въздишка.

Две други постройки обаче, предизвикаха интереса й. Едната от тях беше нова и се намираше в центъра на града — Храма, посветен на Паладин. Другата беше крайната цел на пътуването й. И точно на нея се спря замисленият й поглед. Тя беше в толкова ярък контраст с красотата на заобикалящия я град, че не остана незабелязан дори за хладните, безчувствени очи на Китиара. Зданието се издигаше над обграждащите го сенки и стърчеше като изсъхнал пръст. Още по-голям ужас лъхаше от него, защото в миналото вероятно то бе представлявало най-внушителната сграда в Палантас. Това беше Кулата на върховното чародейство.

И денем, и нощем тя тънеше в сенки, защото я опасваше гора от огромни, стари дъбове, най-големите в Крин, шепнеха със страхопочитание онези, които бяха пътували повечко. Това не можеше да се знае със сигурност, защото никой — в това число и кендерите, които се страхуваха от малко неща на този свят — не се осмеляваше да броди в страховития мрак на тези дървета.

— Гората Шойкан — промърмори Китиара на някакъв невидим свой спътник. — Нито едно живо същество не дръзва да влезе в нея. Не и след неговото идване — господарят на миналото и настоящето. — Макар тези думи да бяха произнесени с присмех, гласът й потрепна, когато Ские започна да се спуска в концентрични кръгове надолу към тъмното петно.

Синият дракон кацна на една пуста, изоставена от хората улица, която водеше към гората Шойкан. Кит бе опитала всичко — от подкупите до най-ужасните заплахи — за да накара Ские да прелети над гората и да стигне чак до Кулата. Но чудовището, макар че беше готово да даде последната си капка кръв за своята господарка, сега отказа да й се подчини. Просто не можеше да го направи. Нито едно смъртно същество, дори и дракон, не смееше да пристъпи в прокълнатия пръстен на дърветата-пазители.

Сега Ские стоеше, впил с омраза червените си горящи очи в гората, а ноктите му дращеха неспокойно по каменните плочи. Ако можеше, би спрял господарката си да влиза там, но той добре познаваше Китиара. Веднъж наумеше ли си нещо, никаква сила не беше в състояние да я спре. Затова Ские прибра подобните си на щавена кожа крила и се загледа с копнеж в този богат и красив град, докато в ума му прелитаха мисли за дим, огън и смърт.

Китиара слезе бавно от драконовото си седло. Сребърната луна Солинари приличаше на мъртвешки бледа, отсечена човешка глава. Близначката й, червената Лунитари, току-що бе изгряла и мъждукаше на хоризонта като фитил на гаснеща свещ. Слабата светлина на двете луни проблясваща върху изкованата от драконови люспи броня на Китиара, придавайки й кървав оттенък.

Кит се вгледа внимателно в гората, направи крачка към нея и след това спря, изпълнена с безпокойство. Зад себе си чу някакво шумолене — крилете на Ские сякаш я съветваха без думи: „Хайде да отлетим от това обречено място, господарке. Да се махнем оттук, докато все още сме живи.“

Китиара преглътна. Устата й беше пресъхналата, езикът — подут. Стомахът й бе станал на болезнени възли. В ума й се върна живият спомен за първата й битка, първият път, когато се изправи срещу истински противник и разбра, че трябва да го убие или сама да загине. Тогава успя да извоюва победа с едно умело мушване на острието си. Но какво ли я очакваше тук?