Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон се вторачи в нея все едно я виждаше за първи път в живота си. Лицето й беше решително и непоколебимо, а ясните й очи го гледаха студено. Тас изведнъж си спомни как Тика се бе сражавала с драконидите в храма в Нерака през онази последна, ужасна нощ от войната. Тогава тя изглеждаше точно като сега.

— А може би това никога няма да стане — каза Карамон навъсено. — Помислила ли си за това, моя прекрасна лейди.

— Да — отвърна Тика уверено. — Помислила съм. Довиждане, Карамон.

Обръщайки гръб на мъжа си, Тика влезе обратно в къщата и заключи вратата. Тас чу как резето се плъзва на мястото си. Чу го и Карамон и трепна при този звук. Той сви огромните си юмруци и за миг Тас си помисли, че войнът ей сега ще връхлети вратата и ще я събори с удари. След това ръцете му се отпуснаха. Макар и побеснял, Карамон се опита да спаси част от смачканото си достойнство и слезе с тежки стъпки от верандата.

— Ще й покажа аз на нея — мърмореше той и докато крачеше, бронята му силно тракаше и дрънчеше. — Ще се върна след три-четири дни с тази лейди Кри… или каквото там й беше името. Сетне ще си поговорим отново за това. Не може да постъпва така с мен! Не може, в името на всички богове. След три-четири дни тя ще ме моли да се върна. И тогава аз може и да се върна, а може и да не го направя…

Тас стоеше разколебан. Острите му кендерски уши доловиха идващото от къщата скръбно ридание. Той знаеше, че Карамон, зает със собственото си самосъжаление, не би могъл да чуе нищо от дрънченето на бронята си. Ала какво можеше да стори?

— Аз ще се погрижа за него, Тика — извика Тас и грабвайки Бупу, се затича подир грамадния мъж. Кендерът въздъхна. В сравнение с всички приключения, в които бе участвал, това определено не започваше добре.

Палантас — легендарният прекрасен град.

Град, който е извърнал поглед от света и се взира с възхищение в собственото си отражение в огледалото.

„Кой го бе описал така?“, запита се разсеяно Китиара, летейки на гърба на синия си дракон Ские, когато стените на града се появиха пред погледа й. Навярно последният, непрежалим повелител на драконите Ариакас. Звучеше претенциозно, като нещо, което може да бъде изречено именно от него. „Но по отношение на палантийците беше прав“, трябваше да признае пред себе си Кит. Те толкова се страхува да не видят любимия си град в руини, че бяха сключили отделен мирен договор с Върховните повелители. Едва малко преди края на войната — когато стана ясно, че нямат какво да губят — те неохотно се присъединиха към останалите в борбата срещу могъществото на Тъмната царица.

Благодарение на героичната саможертва на рицарите на Соламния град Палантас избегна разрушението, което сполетя други градове — като Утеха и Тарсис. Когато наближи стените на разстояние един изстрел с лък, Кит се подсмихна. Сега Палантас отново бе извърнал взор към огледалото си, използвайки новото благоденствие, за да увеличи и без това легендарната си слава и обаяние.

Докато си мислеше тези неща, Китиара се засмя на глас, виждайки раздвижването по стените на Стария град. Бяха изминали две години, откакто син дракон за последен път бе прелитал над тези стени. Можеше да си представи настъпилата там паника и хаос. В тихата нощ се разнесоха не особено силни удари на барабани и се чу ясния зов на тръбите.

Ские също чу това. Тези звуци на войната накараха кръвта му да кипне и той извърна пламтящото си червено око към Китиара, умолявайки я да промени плана им за действие.

— Не, приятелю мой — извика Китиара, протегна ръка и го потупа утешително по врата. — Още не е време! Но скоро и това ще стане, ако постигнем успех! Скоро, обещавам ти!

Ские трябваше да се задоволи с това. Той обаче, намери известно удовлетворение, като избълва една огнена мълния от зиналата си паст, покривайки градските стени с черни сажди, докато летеше над тях. В същото време внимаваше да остава извън обсега на стрелците. Стражите долу плъпнаха като мравки и вроденият ужас на хората от драконите ги разпиля като мощна вълна.

Китиара летеше бавно и спокойно. Никой не би се осмелил да й посегне — между армиите й в Санкшън и палантийците имаше мир, въпреки че някои рицари се опитваха да убедят свободните граждани на Ансалон да се обединят и да нападнат Санкшън, където Китиара се беше оттеглила след края на войната. Но палантийците не позволяваха да ги безпокоят. Войната беше свършила и опасността — отминала.

— И с всеки следващ ден аз ставам все по-силна и по-могъща — каза Кит по посока на войниците, а докато летеше над града, оглеждаше внимателно всичко и запомняше видяното, в случай че й потрябва в бъдеще.