Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— На толкова много мрачни места съм била по този свят — каза Кит на невидимия си спътник с дълбок, приглушен глас — и никога не съм познала страха. Но не мога да вляза тук.

— Просто дръж скъпоценния камък, който ти даде той, високо във въздуха — отвърна придружителят й и се материализира от нищото. — Пазителите на Гората ще бъдат безсилни да те наранят.

Китиара се втренчи в плътния пръстен от високи дървета. Огромните им разперени клони спираха светлината на луните и на звездите през нощта и на слънцето през деня. Около тях се стелеше вечна нощ. Леките повеи на вятъра никога не докосваха старите им, посивели ръце и нито една буря не бе разклатила до този ден могъщите им нозе. Говореше се също, че дори през онези страшни дни преди Катаклизма, когато над Крин бушували бури с невиждана сила, дървета в гората Шойкан не се огънали пред гнева на боговете.

Но по-ужасни от вечния мрак бяха отекващите звуци на вечния живот, който пулсираше дълбоко в гората. Вечен живот, вечно страдание, вечно мъчение…

— Главата ми приема думите ти — отвърна Китиара и потръпна, — но не и сърцето, лорд Сот.

— Тогава просто се върни — посъветва я рицарят на смъртта, свивайки рамене. — Покажи му , че най-могъщият Върховен повелител на дракони е страхливец.

Китиара се втренчи в Сот през цепнатините на драконовия си шлем.

Кафявите й очи проблеснаха и тя импулсивно стисна дръжката на меча си.

Сот отвърна на погледа й и в дълбоко хлътналите му очни гнезда трепна оранжевият пламък на противен присмех. Ако неговите очи й се смеха, какво ли щяха да й разкрият златистите очи на мага? Не смях, а триумф!

Свивайки здраво устни, Китиара се пресегна към златната верижка около врата си, на която висеше изпратеният й от Рейстлин амулет. Хващайки я здраво в шепата си, тя я дръпна рязко и я скъса с лекота. Скъпоценният камък се озова в облечената й в ръкавица ръка.

Черен като драконова кръв, камъкът беше студен на пипане и от него струеше хлад, който проникваше дори през дебелата кожа на ръкавиците. Лишен от блясък и красота, той тежеше в дланта й.

— Как биха могли Пазителите да го видят? — попита Китиара и го повдигна към светлината на луната. — Погледни го, той нито сияе, нито блещука. Все едно държа в ръката си угаснал въглен.

— Нито ти, нито някой друг може да види лунния отблясък върху камъка на нощта. Това е по силите само на онези, които се прекланят пред него — отговори лорд Сот. — На тях и на мъртвите като мен, които са били осъдени на вечен живот. Ние го виждаме! За нас той грее по-ясно от всяка друга светлина на небето. Вдигни го високо, Китиара, вдигни го високо и върви напред. Пазителите няма да те спрат. Свали шлема си, за да виждат лицето ти и отразената светлина на камъка в очите ти.

Китиара се поколеба още миг. След това — докато смехът на Рейстлин звънтеше във въображението й — Върховната повелителка на драконите свали роговия си драконов шлем от главата. Но остана да стои там и да се оглежда. Нямаше и най-лек полъх, който да разроши тъмните й къдри. Почувства по слепоочието й да се стича студена струйка пот. Ръката й гневно се вдигна нагоре и тя я избърса с ръкавицата. В този момент долови зад гърба си скимтенето на дракона — това беше странен звук, какъвто никога не беше чувала от Ские. Решимостта й рухна. Ръката, която държеше скъпоценния камък, се раз-трепери.

— Те се хранят със страх, Китиара — каза лорд Сот тихо. — Дръж камъка високо и нека те го видят отразен в очите ти!

Докажи му, че си страхливка! Тези думи отекваха в ума й. Китиара стисна здраво камъка на нощта, вдигна го високо над главата си и навлезе в гората Шойкан.

Мракът се спусна над нея толкова внезапно, че в един миг на парализиращ ужас тя си помисли, че е ослепяла. Но после видя огнените очи на лорд Сот, които проблясваха върху бледото му изсъхнало лице и това й вдъхна увереност. С усилие на волята Китиара си наложи да се успокои и моментът на сковаващ страх отмина. И тогава за първи път забеляза блещукането на камъка. Никога през живота си не бе виждала подобна светлина. Той не толкова озаряваше мрака, колкото й позволяваше да зърне онези неща, които го обитаваха.

Благодарение на магията му, Китиара започна да различава стволовете на живите дървета. Пред нея се очерта нещо като пътека, която лъкатушеше като нощна река през гората и я обзе злокобното усещане, че самата тя се носи по нея.

Като хипнотизирана, уплашената жена наблюдаваше как краката й се движат сякаш по собствена воля. В миг на ужас разбра, че преди малко гората се бе опитала да я спре. А сега я поглъщаше.