Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Хей — каза той весело. — Помните ли ме? Ама че веселба пада тук! Мога ли и аз да поиграя? Дай и аз да хвърля нещо по него, Тика. Гледай ти, това бил Карамон! — Тас влезе в спалнята и тръгна към мястото, където стоеше Тика, с нагръдник в ръката, вторачена в него с искрено смайване. — Какво става с теб! Изглеждаш ужасно, просто ужасно . Я кажи, защо замеряш Карамон с парчета от броня, Тика? — попита Тас, сетне се наведе да вземе една плетена ризница с метални брънки и се обърна към грамадния войн, който се беше барикадирал зад леглото. — Да не би вие двамата да се забавлявате така? Чувал съм, че някои брачни двойки правят доста странни неща, но това тук е направо откачено…

— Тасълхоф Кракундел! — извика Тика, възвърнала си дар слово. — Какво правиш тук в името на боговете?

— Е, сигурен съм, че Танис ви е казал за моето идване — рече Тас, хвърляйки плетената ризница по Карамон. — Ей, ама това наистина е забавно! Входната врата беше заключена. — Тас й хвърли укорителен поглед. — Всъщност наложи ми се да вляза през прозореца, Тика — каза той строго. — Мисля си, че можеше да проявиш малко повече уважение. Както и да е, дошъл съм тук да се срещна с лейди Кризания и…

За огромна изненада на Тас Тика пусна нагръдника на земята, избухна в сълзи и рухна на пода. Кендерът хвърли поглед на Карамон, който се показа иззад таблата на леглото като дух, надигнал се от гроба. Едрият мъж се изправи и се загледа в Тика, безпомощен и тъжен. След това си проправи път сред разпилените по пода части на бронята си и коленичи до нея.

— Тика — прошепна Карамон патетично, милвайки я по рамото. — Прости ми! Знаеш, че не мислех всички онези неща, които ти казах. Обичам те! Винаги съм те обичал. Просто… Не зная какво да правя!

— Знаеш какво да правиш! — изкрещя Тика. Отдръпвайки се от него, тя скочи на крака. — Току-що ти казах! Лейди Кризания е в опасност. Трябва да тръгнеш след нея!

— Коя е лейди Кризания? — извика в отговор Карамон. — Защо трябва да ме е грижа дали е в опасност или не?

— Чуй ме поне веднъж в живота си — просъска Тика през зъби, докато гневът сушеше сълзите в очите й. — Лейди Кризания е могъща жрица на Паладин, една от най-могъщите в света след Елистан. В един свой сън тя била предупредена, че злото на Рейстлин може да унищожи света. Тръгнала е към Кулата на върховното чародейство в Уейрит, за да разговаря с Пар-Салиан за…

— За да получи помощ от него, с която да го унищожи, нали така? — изръмжа Карамон.

— И какво, ако е така? — избухна Тика. — Заслужава ли той да живее? Той би те убил без дори да се замисли!

Очите на Карамон проблеснаха страшно, а лицето му пламна. Тас преглътна уплашен, виждайки огромният мъж да свива юмруци, но Тика тръгна и се изправи точно срещу него. Макар главата й да стигаше едва до брадичката му, на Тас му се стори, че големият войн се сви пред гнева й. Пестникът му немощно се отпусна.

— Но не е така, Карамон — каза Тика мрачно, — тя не желае да го унищожи. Тя е точно толкова глупава, колкото си и ти. Кризания обича брат ти и Бог да й е на помощ. Тя иска да го спаси, да го отклони от пътя на злото.

Карамон се втренчи смаяно в Тика. Изражението му се смекчи.

— Истината ли казваш? — попита той.

— Да, Карамон — отвърна Тика уморено. — Именно затова дойде тук, за да се срещне с теб. Мислеше си, че би могъл да й помогнеш. После, когато те видя миналата нощ…

Карамон увеси глава, а очите му се напълниха със сълзи.

— Една непозната жена иска да помогне на Рейст. И рискува живота си, за да го направи. — Той се разхълца отново.

Тика го погледна, губейки търпение.

— О, за Бога… Тръгни след нея, Карамон! — извика тя, тропвайки с крак по пода. — Тя никога няма да стигне до Кулата сама. Знаеш това! Ти си бил в Уейритската гора.

— Да — каза подсмърчайки Карамон. — Бяхме там с Рейст. Придружих го, за да му помогна да намери Кулата и да се подложи на Изпитанието. Това пагубно Изпитание! Аз го пазех. Той се нуждаеше от мен… тогава.

— И Кризания се нуждае от теб! — отсече Тика. Карамон продължаваше да стои разколебан, а Тас забеляза как лицето на Тика стана сурово и непоколебимо. — Нямаш много време, ако искаш да я настигнеш. Помниш ли пътя?

— Аз го помня! — извика Тас въодушевено. — Тоест имам карта. — Тика и Карамон извърнаха изненадано очи към кендера, забравили за съществуването му.

— Не зная… — каза Карамон и хвърли свъсен поглед на Тас. — Помня ги твоите карти. Една от тях ни отведе до пристанище без море!